Повелителката на дима

— Да, изглежда, това е най-малкото, което мога да направя, за да стигнем до дъното на тая бъркотия. След онова, което се случи на бедния ерцхерцог, а и това, което почти сполетя и вас!

— Трагедия — съгласявам се аз. — Радвам се, че помагате. При тези ваши научни способности, съм сигурна, че много скоро името на Сьорен ще бъде изчистено и ние ще можем да се върнем към делата си.

— Разбира се, Ваше величество — накланя глава тя. — Ще направя всичко по силите си, макар че може да отнеме около седмица заради някои от по-редките съставки.

Пресягам се, за да стисна рамото й.

— Вярвам в таланта ви. Моля, насладете се на пикника и предайте поздравите ми на вашия брат. Да се надяваме, че скоро ще мога да прекарам време с вас и с канцлера Марзен.

Щом се отдалечаваме от Колтания и тръгваме надолу по стълбите на двореца, Артемизия избързва към мен, за да вървим заедно, като оставя Херон и Блейз на няколко стъпки зад нас.

— Честно, не мога да отгатна дали я харесваш, или не — отбелязва тя.

— Не съм сигурна дали и аз самата зная — признавам си аз. — Поне я уважавам.

Когато стигаме подножието на стълбите, претърсвам с поглед оживената тълпа да открия Ерик и Хоа. Те би трябвало да се отличават заради горакския брокат, но не виждам и следа от тях. Щом достигаме най-долното стъпало, към нас се приближават две фигури, покрити от глава до пети в дрехи с цвят екрю.

Тъй като са с качулки на главите им, лицата им са в сянка. Първоначално си мисля, че сигурно са двама манадолски свещеници, които винаги носят груби, традиционни дрехи дори в непоносимата жега, но когато единият от тях отмята леко качулката и ми дава възможност да видя лицето му, разбирам, че е Ерик. Което означава, че по-дребната фигура до него трябва да е Хоа.

— Каква маскировка само — казвам на каловаксийски. — Но е малко ненужна.

— Лесно ти е да го кажеш — промърморва той. — Стакриверийците не те заплюват и не те наричат ента крустен.

— Ента крустен? — повтарям след него и се смръщвам. Лицето му почервенява.

— От това, което схващам, на стакриверийски означава „прокълнатите“. Нещо като общо название за гораките. Изглежда, обвиняват нас, че с присъствието си сме предизвикали земетресението. Очевидно в Ста Криверо не са имали земетресение от векове.

Правя усилие да запазя изражението си спокойно.

— Така ли? — докато питам, си спомням нещо. — Сьорен каза, че стакриверийците смятат бежанците за проклятие и затова са ги затворили зад онези стени, за да не се разпространи тяхното проклятие.

Сякаш страната, завладяна от императора и опустошена от каловаксийските армии, е заразна и тази зараза може да се предаде от човек на човек, от една страна на друга. Като че ли е толкова просто.

— Тогава си сложете качулките — казва Херон на Ерик, като се оглежда, за да разбере дали някой ги е забелязал. — Поне докато излезем от града.

Ерик въздиша, но си поставя отново качулката и намигва на Херон.