Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Аз забелязвам обаче, както и Херон и Артемизия. В този миг техният гняв и страх изчезват, удавени от тези на Блейз. Подът под мен трепери толкова слабо, че бих могла да го отдам на бръмченето на движещата се платформа надолу по коридора. Но това не е същият вид трептене. Има бучене, сякаш камъните си говорят и някой им отговаря.
— Блейз — гледам да говоря нежно. Но дори когато очите му се приковават в моите, те са странни и далечни, сякаш изобщо не ме вижда.
Треперенето се усилва и чашите, оставени на масата, започват да звънтят. Знам, че трябва да направя нещо, да кажа нещо, но съм замръзнала на място, неспособна да направя каквото и да било, освен да се взирам в него. От тавана се посипва прах и пада върху нас като пепелта от короната, която императорът ме караше да нося.
Първо Артемизия реагира. Прекосява стаята с няколко големи крачки и удря плесници по лицето на Блейз, звукът от които проехтява над грохота, но те нямат никакъв ефект върху него.
И друг път съм виждала Блейз да губи контрол над своите сили, но той винаги се борил да си го възвърне. Никога не е било като сега. Не знам дали изобщо е в своето тяло.
Вазата върху тоалетната ми масичка се прекатурва от ръба й, разбивайки се на парчета върху пода, навсякъде наоколо се разплисква вода и клюмнали рози. Трябва да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Тръгвам към Блейз, а сърцето ми бие така силно, че ще изскочи от ребрения си кафез. Изведнъж осъзнавам колко опасно е всичко това не само за Блейз, а и за всички ни. Стакриверийските кули и бездруго са опасно високи. Едно силно земетресение може да събори тази кула, а останалите ще паднат като домино, смазвайки града отдолу. Ако не се доберем до Блейз, той може да разруши града и да убие хиляди хора.
— Блейз — извиквам му отново, като се пресягам да достигна рамото му. Кожата му е нагорещена и се усеща дори през ризата му, сякаш огън опарва ръката ми, но не я махам. Опитвам се да го разтърся, но той е непоклатим. — Моля те, Блейз. Аз съм добре.
Той потръпва и трусовете леко отслабват, но още се усещат. И все още са опасни.
Без много да му мисля, обвивам ръце около врата му колкото се може по-силно, макар жегата от неговото тяло да обхваща и моето. Заравям пръсти в косата му и преди да се усетя, му запявам астрейска приспивна песен, която той ми пееше, когато имах нужда.
Постепенно светът около нас се успокоява, но не и Блейз. Той продължава да се тресе дори когато обвива ръце около мен и заравя лицето си в извивката на шията ми. Едва когато усещам горещи сълзи по кожата си, разбирам, че той плаче. Никой от нас не говори, сякаш минава цяла вечност, но аз познавам техните мисли, както познавам своите.
Блейз не контролира своята дарба и става все по-зле. Още няколко минути и можеше да убие всички ни, както и хиляди други. Не разполагаме с начин да го спрем. Бавно Блейз се откъсва от моята прегръдка и вдига глава.
— Трябва да си тръгна — казва той с глас, не по-висок от шепот. — Не мога да остана тук. Не мога… — Гласът му секва, преди да е довършил изречението.
Част от мен знае, че е прав. Тук той представлява опасност — за себе си и за всички наоколо. Но не мога да понеса мисълта да го отпратя.
— Не — мъча се да накарам гласа ми да не трепери. — Това… Ти не го направи нарочно.
Артемизия ме пронизва с невярващ поглед.
— Няма значение дали е искал, или не — казва тя. — Той почти… — Гласът й заглъхва. — Нямах представа колко е зле.
— Никой от нас нямаше — казва Херон. — Но знаехме, че накрая ще се стигне дотук. Няма лек срещу минната лудост.
Същото нещо ми каза и Сьорен. Тогава отказах да повярвам, не напълно. И все още не искам да го повярвам, дори и с доказателството пред мен.
— Не може да е минна лудост — опитвам се да звуча убедително, дори когато не съм сигурна в нищо. — Щеше вече да е мъртъв, ако беше лудостта. — Затварям очи, търсейки някакво обяснение. — Неговата дарба е силна и поради това е нестабилна. Ти просто трябва да се упражняваш да я контролираш — казвам на Блейз, но не успявам да убедя никого, най-малко себе си. Блейз преглъща.