Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Тала се разсмива и бутва вратата да я отвори по-широко.
— Много добре, кралице. Влизайте и трите — казва тя, а после поглежда към децата, говори им нещо, което не разбирам, и размахва ръце. Те се кискат и побягват, а ние пристъпваме вътре. Всички старейшини са тук. Сигурно си делят къщата, колкото и да е малка. Сандрин седи на износен дюшек, в ръцете си държи книга, която изглежда сякаш е загубила повече от половината си страници. Когато ни чува да влизаме, поглежда нагоре и челото между веждите му се сбръчква.
— Ваше величество — казва той и става на крака — мислех, че повече няма да ви видим.
В мен се надига чувство за вина, макар че нямам представа дали бих могла да се върна по-рано. Може би не трябваше да си тръгвам от тук. Колкото и да е прекрасен стакриверийският дворец, мисля, че тук се чувствам по-комфортно, да помагам на хората означава да раздавам храна и скъпоценности, да поправям някой покрив, вместо да продавам себе си на непознат владетел от чужда страна. Но тайното пренасяне на храна и поправката на покриви са временни решения. Единственият начин, по който наистина мога да помогна на тези хора, е да им дам страна, която да нарекат свой дом.
— Съжалявам — отговарям му, — но е трудно да се измъкваме от двореца. Донесохме храна. Блейз и Херон я разопаковат заедно с… още един приятел. Ерик.
Той изглежда объркан.
— Няма ли принц този път? Да не би да сме го изплашили? — Изобщо не звучи разочарован. Всъщност виждам, че в ъгълчетата на устата му се появява усмивка.
— Днес е зает — отвръщам. — Но това е Охо Хоа от Гораки. Нейният син, императорът, помага да се разтовари храната близо до портата.
Вниманието на Сандрин се насочва към Хоа, но тъкмо да каже нещо, и се чува глас.
— Охо — произнася един мъж развълнувано. Той е гораки, с черна коса, която е толкова къса, че на отделни места изглежда плешив. Лицето му е мършаво, а очите му — тъмнокафяви. — Охо Хоа.
Хоа се взира в него, объркана, а той пада в краката й. Едва когато си вдига глава, за да изрече отново името й, виждам, че плаче. Известно време Хоа не знае какво да направи, но след като оглежда стаята, тя се свлича на земята до него, слага ръка на бузата му и му заговаря нежно на горакски. Думите се нижат една след друга като капки вода в поток. Той кима ревностно с глава, без да откъсва очи от нейните. След малко Хоа се вдига, подава ръка на мъжа и му помага да застане до нея. Очите й са станали стоманенотвърди.
— Това не е достатъчно — казва тя на каловаксийски. Не разбирам какво има предвид, докато тя самата не опитва отново. — Не е достатъчно само да носим храна тук. Трябва да им донесем надежда.
Хоа настоява да разгледа лагера изцяло. Няма какво друго да сторя, освен да я следвам. Не зная как го прави, как може да вижда толкова много грозота и болка, без да се отдръпне. И как може да настоява да види още. Аз не искам повече да гледам, искам да се обърна и си тръгна и да донеса още храна след няколко дни, ако мога. Но не желая да разбирам това място така, както тя го прави. Трудно ми е да понеса повече.
Въпреки това я следвам от къща на къща, преминавам с нея през всяка една улица и се опитвам да подражавам на нейното състрадание и изящество. Как успява да се държи, когато се сблъсква с толкова много мизерия и мъка.
Ние трябва да им донесем надежда, каза тя, сякаш надеждата е нещо материално, което да доставим в кошница с панделка отгоре. Сякаш е лесно да я споделиш с другите, когато е толкова трудно да опазиш собствената си надежда да не умре.
Когато го казвам на Артемизия, тя поклаща глава.
— Надеждата е заразна — казва тя. — Когато имаш достатъчно от нея, тя естествено се разпръсква.
Мина
Връщам се в къщата на старейшините и заварвам Сандрин отново с неговата книга. Той само ме поглежда, когато се приближавам, и веднага се връща към четенето. Струва ми се грубо от негова страна, но се опитвам да не го приемам лично. Ако се съди по доста износения вид на книгата, историята в нея трябва да е много увлекателна. Сядам предпазливо до него върху дюшека и го изчаквам да приключи с четенето. Когато свършва, той си отбелязва мястото с парченце хартия и оставя книгата настрани.
— Можеш ли да четеш? — пита ме той.
— Разбира се — премигвам аз и прехапвам устната си. — Искам да кажа, идеално чета на каловаксийски. Можех да чета и малко на астрейски, учителят ми казваше, че напредъкът ми е колкото на шестгодишно дете, но сега… Ами, не мога да твърдя, че покривам дори средното ниво на шестнайсетгодишните. Астрейският беше забранен в двореца. На мен ми беше забранено да говоря, да пиша или да чета.