Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Жалко, че трябва да скривам това лице от света, но сигурно си прав.
Докато групата ни се изнизва през улиците на града, хвърлям поглед към Херон — лицето му е с цвят на ягодово сладко.
Оттеглям се заедно с Ерик и Хоа, за да могат Блейз, Херон и Артемизия да наемат коне, без да се притесняваме, че някой ще ни разпознае. Неприятната страна на цялото начинание е, че можем да вземем само три коня. За мен няма проблем, тъй като, така или иначе, не мога да яздя сама, но Ерик изглежда раздразнен, че ще трябва да дели коня си с още един ездач.
— Не съм яздил с придружител, откакто бях дете — казва той.
— Ако предпочиташ ти да водиш коня, за мен няма значение — казва му Херон, но се притеснява да погледне Ерик в очите, докато го изрича. — Искам да кажа… ако искаш да яздиш с мен. Може да яздиш с Блейз или с Арт, но се съмнявам, че някой от тях двамата ще те остави да хванеш юздите.
Ерик е изненадан и известно време гледа Херон, сякаш не е много сигурен какво да го прави.
— Добре — казва той накрая. — Благодаря ти.
Херон свива рамене и отново гледа встрани.
— Аз ще взема Тео — предлага Артемизия на астрейски, преди Блейз да ми предложи. — Блейз, ти ще вземеш Хоа.
Хоа изглежда объркана, защото е разбрала единствено името си. Побързвам да й преведа. Тя ме изслушва, оглежда Блейз и решително кимва.
— Той става — казва ми тя.
— Колкото и да е неприятно, мисля, че ще трябва да говорим на каловаксийски, така че всички да се разбираме — казвам аз. — Иначе ще трябва непрекъснато да превеждаме на Ерик и Хоа.
Артемизия завърта очи от досада.
— Мразя да говоря на този език — заявява тя на каловаксийски със силен акцент, като произнася неправилно няколко думи. — Чувствам го като поредното посегателство.
Хоа я поглежда така, сякаш я вижда за първи път.
— Съжалявам — казва тя. Нейният каловаксийски е много по-добър, но все пак не е идеален.
Артемизия е изненадана от извинението и е леко изнервена — нов вид, в който я виждам, и не мога да скрия, че ми е приятно.
— Всичко е наред — казва тя на Хоа след малко. — Исках само да кажа… Не беше нещо против вас. Просто се оплаквах.
— Често го прави — казвам на Хоа. — Не го приемай лично. Артемизия ме поглежда заплашително, но не ми възразява, само ме ощипва по ръката.
— А заради това ще яздя супер бързо.
Стомахът ми се свива от лошо предчувствие.
— Тогава ще повърна върху теб — отговарям й аз.
Хоа се разсмива. Не бях чувала смеха й преди — мелодичен е и ми напомня на птича песен на разсъмване. Красив е.
Охо
Заплахата ми, че ще повърна, явно подейства — конят, воден от Артемизия, направо се плъзга по равната шир на пустинята. Тя предвожда бандата през целия път дотам, но установявам, че нямам против скоростта толкова много, колкото си мислех.
Когато пристигаме, Херон, Блейз и Ерик разтоварват пакетите с храна, прикрепени към всеки от конете, докато Хоа, Артемизия и аз се насочваме към входа. Все поглеждам през рамо към Блейз, докато вървим, търся да видя дали има признаци от кризата му преди няколко часа, но той изглежда както винаги, а в това има едновременно нещо успокоително и обезпокоително.
Стражите пред портата са същите като предишния път, с непроницаеми лица и извити остриета в ножниците на хълбоците им. Когато приближаваме, почти не ни поглеждат.
— Тук сме, за да… — Започвам, но бързо се спирам. Какво им бяхме казали последния път? — Търсим работници. И сме донесли възнаграждението за предишните — добавям, като посочвам към момчетата зад нас, които носят храната.
Стражите си разменят скептични погледи, но очевидно не са загрижени достатъчно, за да ме обвинят открито в лъжа. Единият от тях отваря вратата с раздразнение и въздишка, прекарвайки ни през нея.
Отново сякаш ме удря стена от горещ и застоял въздух, който мирише на болест и гнилоч. Този път съм подготвена и не реагирам, но Хоа не го очаква. Кашля и се дави, запушва си носа и устата с ръка, за да спре вонята. Тъмните й очи шарят из разнебитения лагер — малките къщички, които се разпадат, мръсните улици, хората в техните парцаливи дрехи. Някои от тях са толкова кльощави, че кокалите им стърчат под кожата, сякаш не са съвсем от този свят. В изражението й се четат ужас и отвращение, и тъга, но не след дълго тя го прикрива зад маската си на ведър стоицизъм. Изведнъж разбирам: някога в другия си живот, преди да я познавам, тя е била императорска дъщеря, възпитана да посреща всяка ситуация със спокойствие и дипломатичност. Никога емоционална, никога уязвима. Не мога да повярвам, че някога съм я виждала различна.