Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Има бежанци от всички страни, завладени от каловаксийците — обяснявам аз. — Някои семейства са тук от няколко поколения. Говорят някакъв език, който е смесица от езици, думи и фрази, взети от една или друга страна. Имат Съвет на старейшините, където са представени различните общности. Именно с тях ще се срещнем.
Група деца, същите от предишното ни посещение, тичат към нас с вдигнати ръце и широки усмивки над кривите им зъбки. Не мога да не им се усмихна, макар че гледката от техните изпъкнали ребра и мръсни личица сломява сърцето ми. Бъркам в джобовете си и изваждам шепа скъпоценности, които откъснах от роклите, оставени в гардероба. Една по една ги подавам на децата, които прегръщат полата ми и ме дърпат за ръцете.
— Охо — едно от тях извиква и другите бързо се присъединяват, скандирайки думичката, докато гласовете им се слеят в един.
Хоа застива до мен. Аз не знам какво означава думата, но тя знае. Изкашля се, преди да ми обясни.
— Принцеса. Охо беше нашата дума за принцеса в Гораки, така наричахме дъщерята на императора. С тази дума наричаха и мен тогава, макар ти да си нещо повече от принцеса. Те още не го знаят, но ще им покажеш.
Тя звучи така уверена в мен, по-сигурна, отколкото аз някога съм била. Години наред ние страдахме една до друга. Тя беше чужденка, скрита зад мълчанието и резервираността си, с които предпазваше и двете ни. Но аз не й бях чужда. Бях момичето, което тя къпеше и обличаше и слагаше в леглото всяка вечер. Тя се грижеше за мен повече, отколкото за собствения си син. Пресягам се и хващам ръката й, стискам я лекичко в моята. Очите й се напълват със сълзи, но тя премигва, за да ги отпъди, преди да са се търкулнали надолу.
— Охо Хоа — казва тя толкова тихичко, че едва я чувам. Но тя и бездруго не говори на мен, думите са предназначени само за нейните уши. Име, което й е било отнето по същия начин, както и моето.
— Търсим старейшините — казвам на децата на астрейски. Те премигват объркано и се споглеждат едно друго. Сигурно разбират една, две думички.
— Можеш ли да ги попиташ на горакски къде са старейшините? — обръщам се към Хоа на каловаксийски. Тя кимва и превежда. По лицата на децата се вижда, че са разбрали, след като са свързали някои астрейски и горакски думи.
Едно от по-големите момичета, може би деветгодишно, ме хваща за ръка и ме повежда през уличките. Момченце на около четири годинки взима другата ми ръка, когато поглеждам към Хоа и Артемизия, виждам как децата се боричкат, за да хванат техните ръце. Дори Артемизия се размеква, когато едно момченце сграбчва ръката й, а после й се усмихва лъчезарно, разкривайки липсващо предно зъбче.
Децата ни превеждат през мръсните улици, спирам се само за малко, колкото да се уверя, че Блейз, Херон и Ерик са влезли без проблем. Те са минали портата и разтоварват пакетите с храна, а група възрастни бежанци ги наблюдават с гладни очи. Не съм сигурна как ще разпределим справедливо храната, която сме донесли — дори да можехме да го направим, пак нямаше да стигне. Като бинт върху отворена рана, нищо повече.
Поглеждам надолу към двете деца, които стискат ръцете ми така, сякаш са ужасени, че може да им се изплъзна. Трябва да има нещо друго, което да направя за тях, но не мога да го измисля. Струва ми се, че никога не съм се чувствала така безпомощна през живота си, дори когато тейнът стоеше над мен с камшик в ръка.
Децата ни отвеждат в същата съборетина като преди. Тъкмо пристъпяме към входната врата и тя се отваря. Пред нас стои Тала с ръка на хълбока си и с неразгадаемо изражение на лицето.
— Пак ли ти — казва ми тя на астрейски със силен акцент. Очите й се стрелкат към Артемизия, а после към Хоа. — С нов приятел този път. Това да не ви е парк да идвате и да си играете тук.
Усещам как бузите ми пламват.
— Донесохме храна колкото успяхме да вземем. Пак няма да е достатъчна, но… само това успяхме да донесем.
Ноздрите й така се разширяват, докато се вторачва в мен, че имам чувството, че скоро ще се вкаменя на място. Тала мълчи.
— Това е Хоа — посочвам към мястото, където е застанала от дясната ми страна. Разбирайки, че съм я представила, Хоа се поизправя и леко повдига брадичката си.
— Охо Хоа — казва тя. — Та Гораки.
Нещо проблясва в очите на Тала.
— Имаше време, когато не си представях, че някога ще срещна принцеса. Сега сякаш се умножавате.
— Аз всъщност съм кралица — отвръщам, макар да чувам гласа на Драгонсбейн да ехти в главата ми. Кралица на какво точно? Не обръщам внимание на този глас, но неговият призрак ме дебне.