Повелителката на дима

— Не е толкова просто — в гласа ми се прокрадва чувство на неудовлетвореност. — Не става въпрос само за мен, а и за тях — посочвам аз към вратата към всички гладни бежанци в лагера — и за хората в Астрея, оковани във вериги. Моето щастие е без значение, ако е за сметка на тяхното.

Той се замисля върху думите ми.

— А какво ще ти струва тяхното спасение?

— Цената е… — Гласът ми секва. — Цената е бракът ми с непознат, притежаващ достатъчно силна армия, за да се противопостави на императора.

Очаквам отново да ми напомни, че кралиците не се омъжват, но той не го прави.

— Трудно решение — казва той.

— Да — свива ми се гърлото. Примигвам, за да пропъдя сълзите, и се съсредоточавам върху причината да дойда да говоря с него. — Сандрин, познаваш ли някого, който да знае нещо за Пазителите?

Той пуска ръката ми и изправя малко гръб.

— Какво за Пазителите?

Колебая се, на устните ми напира признанието за изблика на сила у Блейз, но го потискам и внимателно подбирам думите си.

— Има едно каловаксийско момиче, с което се сближих, даже бяхме нещо като приятелки, мисля. Не съм съвсем сигурна всъщност как беше. Преди да избягам, отрових нея и баща й с Енкатрио, той умря, но тя оцеля.

Сандрин настръхва.

— Тя оцеля — повтаря като ехо той. — Но не е същата.

— Останаха й белези и има… има дарбата на Хаза.

Той размишлява над това с непроницаемо изражение.

— Не е възможно — казвам аз, защото той продължава да мълчи. — Хаза никога не би благословил каловаксиец. Щеше да остави отровата да подейства и да свърши с нея.

Усмивката му е напрегната и мрачна.

— Да се опитваш да разбереш боговете, е като да се домогваш до лудостта.

— Не — повтарям аз, — не вярвам, че е възможно. Не вярвам… — спирам, защото нямам избор, освен да повярвам. Видях го с очите си, усетих горещината, която остави допира й върху решетките на килията между нас — бяха толкова нажежени, че щяха да пламнат.

— Какво трябва да се направи тогава? Каловаксийка с такива сили… При това сега е императрица.

— Нямам отговор за това — признава той. — Никакъв, който вече не знаеш.

— Искаш да кажеш, че трябва да я убия — преглъщам аз.

Не за първи път ми се казва това, но тогава Крес беше невинна. Беше просто едно момиче, което обича красиви рокли и иска да се омъжи за принц. Все още го усещам като юмрук, свиващ се около сърцето ми, но този път е различно. Сандрин е прав — дълбоко в себе си знам, че убийството на Крес е единственият начин да бъде спряна. Всички онези кошмари, които ме преследват, всички те завършват с това как тя слага край на живота ми. А сънища или не, в тях има истина, зная това.

Пропъждам тази мисъл, преди Сандрин да види колко много ми влияе.

— А… — отново млъквам, несигурна съм как да формулирам следващия си въпрос. Блейз беше прав: ако някой заподозре, че е нестабилен, ще го убият. Не съм достатъчно наивна да вярвам, че Сандрин е изключение. — Чувал ли си някога някой да е оцелявал, след като е прихванал минната лудост?