Драконите на сломеното слънце [bg]

Навсякъде между растенията в градината имаше столове. Колкото до растенията — те очевидно цъфтяха на воля. Въздухът бе изпълнен с прекрасния им аромат. Само онези, които се грижеха за тях и генерал Конал знаеха, че цветята не са израсли сами, а са били донесени от Горските градинари, след като са ги отгледали в собствените си градини. Нищо вече не растеше с желание в Градината на Астарин. Нищо друго освен едно дърво, заобиколено от магически щит и известно под името Дървото на Щита. Твърдяха, че от корените му израствал и самият щит, който покриваше цялата страна.

Менестрелът изпълняваше Песента за Лорак в отговор на желанието на едного от гостите на празненството. Сега и последната нота най-сетне отшумя, а пръстите на изпълнителката тъжно преминаха през струните на лютнята.

— Браво! Чудесно! Моля те, изпей я отново — долетя нечий жизнерадостен глас откъм последните редици на местата за сядане.

Музикантката погледна неуверено своя домакин. Присъстващите елфи бяха твърде учтиви и прекалено добре възпитани, за да покажат открития си шок от искането, ала един изпълнител често умее да различава и най-неразличимите желания на своята публика. Менестрелът веднага забеляза леко изчервените бузи и бързите коси погледи, хвърлени към стопанина на дома. Първото изпълнение на песента бе повече от достатъчно.

— Кой каза това? — Генерал Рийл Конал, военен губернатор на Силванести, се изви на стола си.

— Кой друг, предполагаш, чичо? — отвърна неговият племенник, като хвърли мрачен поглед към местата отзад. — Онзи, който се обади и първия път. Твоят приятел Глокъс.