Драконите на сломеното слънце [bg]

Ролан се намръщи.

— Ето защо сме изключително разтревожени, че от толкова дълго време не успяваме да открием присъствието на дракона Циан Кръволока. Невъзможно е да ни се изплъзне, но все пак е вероятно да го е направил.

Реката вече ги носеше към насъбралите се по западния бряг елфи. Домовете им се издигаха сред дърветата и бяха нещо, което човеците никога не биха забелязали, понеже самите къщи приличаха на дървета, чиито клони с любов бяха склонени така, че да образуват стени и покрив. Мрежите на елфите се сушаха на слънце недалеч от изтеглените на брега лодки. Нямаше много посрещачи, защото и рибарското селце не бе особено голямо, но пък си личеше, че са се събрали почти всичките му жители. Бяха донесли и болните, които лежаха, увити в одеяла и подпрени на възглавници.

Силван смутено престана да гребе и остави веслото на дъното на лодката.

— Какво да правя, Ролан? — попита изнервено.

По-възрастният елф се озърна и му отправи успокоителна усмивка.

— Просто бъдете себе си, Ваше величество. Точно това очакват.

Той насочи лодката така, че да минат по-близо до брега. Реката като че протичаше по-бързо на това място и почти хвърли Силван към хората, още преди да е успял да се подготви. И преди беше участвал на паради заедно с майка си, когато правеха проверка на войската, така че чувството на смущение и безполезност му бе познато до болка.

Реката най-сетне го изравни с хората. Той вдигна очи, кимна едва-едва и леко вдигна ръка за поздрав. Никой не му помаха в отговор. Никой не извика радостно, както може би очакваше някъде дълбоко в себе си. Просто мълчаха и наблюдаваха как реката го носи в надвисналата тишина, която значеше повече от всеки радостен възглас и успя да разтърси Силван до дъното на душата му. Във вперените им очи и напрегнатото мълчание се долавяше замислената надежда, обнадежденост, в която сякаш не им се искаше да повярват тъй, както бяха вярвали, преди да бъдат предадени.

Дълбоко потресен, той престана да маха с ръка и я протегна към тях в опит да ги задържи, като че ги виждаше да потъват в забрава. Реката най-после му ги отне, понесе го заедно с лодката и скоро гледката към селото бе закрита от поредното възвишение.

Младежът смирено се сви на кърмата, без да може да помръдне или проговори. За пръв път осъзнаваше със съкрушителна сила тежкия товар, който лежеше върху плещите му. Какво можеше да стори, за да им помогне? Какво очакваха от него? Може би твърде много. Твърде, твърде много.

Ролан го поглеждаше загрижено, но запазваше мълчание, не подхвърляше нищо. Продължи да гребе сам, додето не откри подходящо място, където да изкара лодката на брега. Силван най-сетне успя да дойде на себе си и скочи във водата, за да му помогне да я изтеглят. Водата беше леденостудена и му подейства като приятен шок. Ето че отново можеше да потопи тревогите за собствената си непълноценност в Тон-Талас и да потуши напрегнатите мисли с нещо за вършене.