Големите малки лъжи [bg]

— Как се казва тази жена, дето пише петиции? — попита бащата на Джейн.

— Защо? Какво ще правим с нея, татко? — каза Дейн. — Ще ѝ счупим коленете?

— Дяволски ми се иска — отвърна баща ѝ. Вдигна парченце пъзел към светлината и присви очи. — И изобщо, що за име е Амабела? Глупаво име. Какво лошо има в Анабела?

— Ти имаш внук, който се казва Зиги — подчерта Дейн.

— Ей — обади се Джейн. — Идеята беше твоя.

Джейн седеше на кухненската маса в дома на родителите си, пиеше чай, ядеше бисквити и редеше пъзел. Зиги спеше в старата ѝ детска стая. Утре нямаше да го изпраща на училище, така че щяха да пренощуват и да се помотаят през деня. За щастие на Рената и приятелките ѝ.

Може би, помисли си Джейн, докато оглеждаше кайсиево-бежовата кухня на майка си в стил от осемдесетте, никога нямаше да се върне в Пириуи. Тук ѝ беше мястото. Истинска лудост бе да се мести толкова далеч. Почти болест. Мотивите ѝ бяха изопачени, нелепи, а това бе нейното наказание.

Тук Джейн се чувстваше потопена в уюта на познатото: керамичните чаши, стария кафяв чайник, покривката на кухненската маса, миризмата на дома и разбира се, пъзелите. Винаги имаше пъзели. Семейството ѝ бе пристрастено към пъзели, откак Джейн се помнеше. Кухненската маса никога не се използваше за хранене, а за поредния пъзел. Тази вечер започваха нов, поръчан онлайн от бащата на Джейн. Пъзел от две хиляди части. Картина на импресионист с куп мъгляви водовъртежи в различен цвят.

— Може би трябва да се върна тук — каза тя, за да пробва усещането от изричането му на глас, и още докато го казваше, незнайно защо се замисли за „Блу Блус“, за аромата на кафе, за сапфиреносиния блясък на морето и за намигването на Том, докато ѝ подаваше кафето, сякаш споделяха шега, известна само на тях двамата. Замисли се за Маделин, стиснала рулото картон като палка, докато се качваше по стълбите към апартамента ѝ, и за полюшващата се конска опашка на Селест по време на сутрешните им разходки из полуострова, под сенките на величествените норфолкски борове.

Замисли се за летните следобеди по-рано през годината, когато двамата със Зиги отиваха на плажа направо след училище; Зиги захвърляше обувките и чорапите си на пясъка, измъкваше се от шортите и ризата и хукваше към океана по долни гащета, а тя го догонваше с тубичка слънцезащитен лосион и с наслада слушаше щастливия му смях, докато вълните го обливаха с бялата си пяна.

Напоследък, благодарение на Маделин, бе приела двама нови местни клиенти със стабилен бизнес на пешеходно разстояние от дома ѝ: „Пириуи — месни продукти“ и „Том О’Брайън, автотенекеджийски услуги“. Тяхната документация не миришеше. (Квитанциите на Том О’Брайън дори ухаеха на сушени розови листенца.)