Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
На входа се появиха двама войници, поддържайки под мишниците тялото.
— Какво да правим с това нещо, шефе?
Хаузър посочи с вилицата си, устата му беше пълна с яйца:
— Долу в бездната!
Те се отдалечиха, а Хаузър завърши закуската си. Белият град беше голямо, обрасло с растителност място. Макс би могъл да бъде погребан навсякъде. Проблемът беше, че селото бе настръхнало и нямаха много шансове да пипнат друг заложник и да измъкнат информация от него за точното местоположение на погребението. От друга страна той самият не гореше от желание да рови наоколо в това гъмжащо от плъхове място през следващите две седмици.
Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади алуминиевото цилиндърче. За една минута ритуалът бе извършен и пурата — запалена. Вдъхна дълбоко, усещайки успокояващия ефект на никотина от дробовете към тялото си. Всички проблеми могат да бъдат сведени до точки и подточки. В този случай бяха две: да намери гробницата сам, или да накара някой друг да я намери вместо него. Ако накараше някой друг да го направи, кой трябваше да е този човек?
— Лейтенант?
Лейтенантът, който чакаше сутрешните му заповеди, приближи и козирува.
— Si, senor?
— Искам да изпратя някого нагоре по пътеката да разбере какво е състоянието на братята Бродбент.
— Да, сър.
— Не ги закачайте и не позволявайте да усетят присъствието ви. Искам да разбера как са, дали продължават напред, или са се върнали — всичко, което можете да разберете.
— Да, сър.
— Тази сутрин ще започнем с пирамидата. Ще отворим този край с динамит и ще си проправяме път в движение. Подгответе експлозивите и хората, да са на линия след час. — Той остави подноса на земята и се изправи, премятайки през рамо „Щаер“-а. Независимо дали щеше да намери Макс в пирамидата или не, той знаеше, че войникът трябва непрекъснато да се занимава с нещо — и да се забавлява. Е, една голяма експлозия щеше да свърши работа.
Слънчева светлина. За първи път от две седмици насам. Щеше да е приятно да работи на слънце за разнообразие.
47.
Смъртта дойде за Том Бродбент, но не покрита с черна мантия и с коса. Дойде като грозно, свирепо лице на червени и жълти ивици, с настръхнала зелена козина, със зелени очи, черна коса и изпилени бели зъби. Наведе се към него и го побутна с пръсти. Но смъртта, която Том очакваше, не беше пристигнала. Вместо това ужасяващото същество му изля някаква гореща течност в гърлото, после повтори. Той се съпротивляваше безволево, но после се предаде, преглътна я и заспа.
Събуди се с неприятно чувство за сухота в гърлото и пулсираща болка в главата. Намираше се в сламена колиба и лежеше в сух хамак. Беше облечен в чиста тениска и къси панталони. Отвън слънцето грееше и джунглата беше изпълнена със звуци. Потрябва му доста време да си спомни кой е и какво правеше тук, но после паметта му се върна и парчетата започнаха да се наместват: изчезването на баща му, странното завещание, пътуването по реката, шегите и поговорките на Дон Алфонсо, малкото сечище с изглед към Сиера Азул, умирането под изгнилия дънер в дъжда.
Струваше му се, че всичко това се е случило много, много отдавна. Чувстваше се обновен, прероден и крехък като бебе.
Той повдигна глава нагоре, доколкото безумното главоболие позволяваше. Хамакът до него беше празен. Усети, че сърцето му се свива. Кой беше лежал в този хамак? Сали? Върнън? Кой беше умрял?
— Хей! — извика той слабо, опитвайки се да седне. — Има ли някой тук?
Отвън се чу някакъв звук и влезе Сали.
Появата й беше като внезапно изгряло злато.
— Том! Толкова се радвам, че вече си по-добре.
— О, Сали, видях, че хамакът е празен и си помислих…
Тя се приближи и стисна ръката му:
— Все още всички сме тук.
— Филип?
— Още е болен, но е много по-добре. Върнън утре би трябвало да е по-добре.
— Какво се случи? Къде сме?
— На същото място. Трябва да благодариш на Борабей, когато се върне. Той отиде на лов.
— Борабей?
— Планински индианец. Той ни намери и ни спаси. Грижеше се за нас и ни лекуваше.
— Защо?
— Не знам.
— Колко време бях болен?
— Всички боледувахме около седмица. Имали сме треска, която той нарече bisi. Той е лечител. Не като мен, а истински curandero. Давал ни е лекарства, хранил ни е, спасил ни е живота. Дори говори малко английски.