Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

33.

Кралят се забавлява

Кралят беше очарован от тази проява на властност, която едновременно наказваше графинята, че го беше накарала толкова време да я чака, и заедно с това го освобождаваше от неприятностите по представянето. Кралят тръгна към вратата на салона. Срещна Шон, която се връщаше.

— Е, виждате ли моята прислуга?

— Няма никой от прислугата на Ваше величество в преддверието.

Кралят на свой ред се приближи до вратата.

— Прислугата ми! — извика той.

Никой не отговори. Човек би казал, че в замъка нямаше жива душа.

— Хайде, графиньо — каза той с досада, — дайте нарежданията си, умолявам ви. По дяволите, шегата трябва да има край.

— Да, сир, и вие не сте този, които дава нарежданията тук.

— И кой тогава? Вие ли, Шон?

— Аз ли? — попита младата жена, седнала в другия край на стаята, като подражаваше на графинята. — Изпитвам голяма мъка, когато се подчинявам, а какво остава, ако взема да заповядвам.

— Но тогава кой е господар тук?

— По дяволите, сир! Господин управителят.

— Господин Замор?

Графинята с очарователно небрежен жест протегна ръка към един копринен шнур, в края на който висеше перлен пискюл, и позвъни.

Появи се един слуга, по всяка вероятност предварително обучен, който бе чакал в преддверието.

— Къде е управителят? — попита кралят.

— Управителят — отговори почтително слугата — бди над щастливите дни на Ваше величество.

— И къде е той?

— На обиколка.

— Ето това е един добре пазен замък — каза кралят. — Чумата да го вземе, какъв ред само!

Слугата излезе, виждайки, че кралят не му задава други въпроси.

Графинята се беше изтегнала в едно кресло и хапеше една красива роза, до която устните й изглеждаха от корал.

— Хайде, сир — каза тя с обичайната само за нея съблазнителна усмивка, — жал ми е за Ваше величество. Поемете ръката ми и да отидем да го потърсим. Шон, осветявай пътя ни!

Шон излезе първа. Тя беше готова да даде сигнал за опасност, ако се явеше такава, намирайки се най-отпред. Ноздрите на краля бяха погъделичкани от аромат, който би събудил апетита и на най-сдържания лакомник, още щом завиха по първия коридор.

— А! — каза той, като се спря. — Какъв е този аромат, графиньо?

— Сир, това е ароматът на вечерята. Мислех, че кралят ще ми окаже честта да вечеря в Люсиен, и се бях подготвила.

Луи XV още веднъж вдъхна ароматната пара и водейки за ръка графинята, се спря до вратата на трапезарията. Върху ослепително осветена и великолепно наредена маса имаше два чифта прибори.

— Чумата да го вземе, имате добър готвач, графиньо.

— Днес бе едва първият му ден и бедният дявол направи чудеса, за да заслужи одобрението на Ваше величество. Той е способен дори да си пререже гърлото като бедния Вател.

— Наистина, така ли мислите? — попита Луи XV.

— Беше приготвил омлет от яйца на фазан, сир, на който той много разчиташе…

— Омлет от яйца на фазан? Аз обожавам омлетите от яйца на фазан.

— Виждате ли какво нещастие!

— Е, добре, графиньо, нека не причиняваме мъка на вашия готвач — каза кралят, като се смееше. — И докато ние вечеряме, може би господарят Замор ще се върне от обиколката си.

— Ах, сир, та това несъмнено е великолепна идея — каза графинята, която не можеше да скрие задоволството си, че е спечелила първия манш. — Елате, сир, елате!

— Но кой ще ни сервира? — попита кралят, като търсеше напразно с очи някой лакей.

— О, сир — каза госпожа Дю Бари, — нима кафето ви е по-лошо на вкус, когато ви го сервирам аз?

— Само два чифта прибори — възкликна кралят. — Ами Шон? Тя вечеряла ли е?

— Сир, никога не бих се осмелила без изрична заповед от Ваше величество…

— Хайде — каза кралят, като взе самичък една чиния и прибори от една полица. — Ела, малка ми Шон, седни срещу нас.

— О, сир — каза Шон.

Кралят протегна чашата си. Графинята взе една гарафа с тясно гърло и сипа на краля.

— Сипвайте дълго и бавно, графиньо!

— За да не размътя течността ли, сир?

— Не, за да ми дадете време да гледам ръката ви.

— Сир — каза графинята, като поднесе на краля гарафа с леденостудено шампанско, съвсем ново за епохата вино. — Ето ви наистина вода, почерпена от извора на река Лета96.

— Река Лета, графиньо? Сигурна ли сте?

— Да, сир. Бедният Жан я донесе от ада, където беше изминал три четвърти от пътя.

— Графиньо — каза кралят, като вдигна чашата си, — пия за неговото щастливо възкръсване, но, моля ви, да не говорим за политика.

— Тогава не знам за какво повече да говоря, сир. Може би Ваше величество ще благоволи да ни разкаже някоя история. Вие разказвате толкова добре.

— Не, но ще ви кажа някои стихове.

— Стихове ли? — възкликна госпожа Дю Бари.

— Графиньо, те са предназначени за вас.

— За мен?

— За вас!

— И от кого са те?

— От господин Дьо Волтер.

— Четете, сир, четете! Прочетете ни стиховете на господин Дьо Волтер!