Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Времето миришеше на буря.
Шараните чуха ножа да пори коричката на хляба. Привикнали с този шум, който им известяваше за вечерята, те доплуваха възможно най-близо, показвайки се на Негово величество, който щеше да им поднесе ежедневното ядене. Те правеха това и за последния слуга, но кралят естествено мислеше, че те така се гласяха единствено заради него.
Беше любопитен и забавен спектакъл да се наблюдава как коричките хляб, подбутвани от невидимите глави на рибите, плуваха известно време по водата, докато тя ги погълнеше завинаги.
След като бе имал търпението да нареже почти сто парченца хляб, Негово величество забеляза със задоволство, че по водата не плува нито едно парченце. Изведнъж той изпита досада и си спомни, че господин Буше би могъл да му предложи някакво друго развлечение. Това развлечение щеше да бъде по-малко вълнуващо от спектакъла на шараните, но когато човек се намира на полето, се задоволява и с това, което среща.
И така, Луи XV се отправи към павилиона. Буше беше вече предупреден. Докато рисуваше или по-скоро, докато се правеше, че рисува, той следеше краля. Видя го как се отправя към павилиона и преизпълнен с радост, намести жабото си, изтегли маншетите си и се покачи върху стълбичката си. Бяха му препоръчали да се прави, че не знае за присъствието на краля в Люсиен. Той чу скърцането на паркета под краката на господаря си и започна да оформя с четката едно бузесто амурче, което крадеше роза от млада овчарка, облечена в корсет от син сатен и със сламена шапка на главата. Ръката му трепереше, а сърцето му туптеше. Луи XV застана на прага.
— А, господин Буше каза му той, колко силно мирише на терпентин.
После отмина.
Бедният Буше, който беше толкова художник, колкото и кралят, очакваше друг комплимент и без малко не падна от стълбата. Негово величество извади часовника си. Беше седем часът. Луи се върна в замъка, подразни маймуната, накара папагала да говори и изтегли едно след друго чекмеджетата, за да види дреболиите вътре. Дойде нощта.
Негово величество не обичаше тъмнината и затова запалиха. Но той още по-малко обичаше самотата.
— Конете ми да бъдат готови след четвърт час — каза кралят. — Бога ми — добави той, — давам й още четвърт час и нито минута повече.
Луи XV легна на софата срещу камината. Скоро обаче Негово величество вече спеше. Както и трябва да се сетим, лакеят, който дойде да му съобщи, че конете са готови, виждайки го, че спи, внимаваше да не го събуди. В резултат на това внимание към височайшия сън кралят се събуди сам и видя застаналата пред него госпожа Дю Бари, която изглеждаше съвсем будна и го наблюдаваше с големите си очи. Замор стоеше до вратата и чакаше първата заповед.
— А, ето ви и вас, графиньо! — каза кралят, като се изправи, но остана седнал.
— Но да, сир, ето ме и мен, при това от доста време.
Кралят погледна стенния часовник.
— Но аз съм спал почти три часа.
— Точно така, сир. Кажете сега, че човек не спи добре в Люсиен.
— Честна дума, да! Но какво, по дяволите, виждам там? — провикна се кралят, като забеляза Замор.
— Виждате управителя на Люсиен, сир.
— Още не е, още не е — каза кралят, като се смееше. — Как! Този смешник носи униформата, преди да съм го назначил. Значи той разчита много на думата ми!
— Сир, вашата дума е свещена и всички ние имаме право да разчитаме на нея. Но Замор притежава нещо повече или по-скоро нещо по-малко от вашата дума, сир. Той притежава документа за назначаването му.
— Как така!
— Изпрати ми го вицеканцлерът. Ето го. Сега единствената формалност, която липсва, е клетвата му. Накарайте го бързо да се закълне и нека той ни пази.
— Ще знае ли той как да се закълне? — попита кралят.
— О, разбира се, че да. Опитайте, сир!
— Приближи се — каза кралят, като гледаше с любопитство тази черна кукла.
— На колене — каза графинята.
— Кажи клетвата — добави Луи XV.
Младежът постави едната си ръка върху сърцето, а другата върху ръцете на краля и каза:
— Заклевам се във вярност и почит към своя господар и моята господарка. Заклевам се да защитавам до смърт замъка, който ми поверяват, да охранявам и да изям и последното гърненце с конфитюр, преди да се предам, ако ме нападнат.
Кралят избухна в смях едновременно заради текста на клетвата и заради начина, по който Замор го произнасяше.
— В замяна на тази клетва — отговори кралят, който доби обичайния си сериозен вид — аз ви поверявам, господин управител, суверенното право, правото за произнасяне на присъди над всички, които обитават въздуха, земята, огъня и водата в този дворец.
Замор излезе. Докато Замор излизаше през едната врата, Шон влезе през другата.