Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

32.

Кралят се отегчава

Както беше казал, кралят замина за Марли. В три следобед той даде заповед да го закарат в Люсиен. Предполагаше, че след получаването на малката му бележка госпожа Дю Бари щеше да побърза да напусне на свой ред Версай и да отиде да го чака в очарователното си жилище. Той беше твърде изненадан, когато при пристигането си завари Замор, не показващ никаква управителска гордост и забавляващ се да скубе перата на папагал, който пък се опитваше да го ухапе.

Кралят се настани в малкия салон и отпрати свитата си. Започна да разпитва Замор.

— Госпожа графинята в градината ли е?

— Не, господарю — отговори Замор.

Тази дума заместваше обръщението Ваше величество, което госпожа Дю Бари беше отнела на краля, когато той идваше в Люсиен, изпълнявайки по този начин един свой каприз.

— Тогава е при шараните?

С големи разходи бяха издълбали езеро на възвишението, бяха го захранили с вода от водопровода и бяха пуснали в него най-красивите шарани от Версай.

— Не, господарю — повтори Замор.

— Къде е тогава?

— В Париж, господарю.

— Как така в Париж! Графинята не е ли идвала в Люсиен?

— Не, господарю, но тя изпрати тук Замор.

— С каква цел?

— С цел да чака краля.

— Ах, ах! — каза Луи XV. — Поверили са ти грижата да ме приемеш? Очарователно е да бъдеш в обществото на Замор. Благодаря, графиньо, благодаря.

И кралят се надигна малко отегчен.

— О, не — каза негърчето. — Кралят няма да бъде в обществото на Замор.

— А защо?

— Защото Замор си отива.

— И къде отиваш?

— В Париж.

— Тогава ще остана сам. Става все по-интересно. А какво ще правиш в Париж?

— Ще се присъединя към господарката Бари и ще й кажа, че кралят е в Люсиен.

— Аха, значи графинята те е натоварила да ми съобщиш това?

— Да, господарю.

— А каза ли ти какво да правя, докато я чакам?

— Да поспите!

— Тогава заминавай бързо и доведи графинята… Но всъщност как ще отидеш?

— С белия кон с червеникавокафявото покривало.

И кралят застана до прозореца, за да види как ще тръгне Замор. Един слуга го повдигна върху коня и с това прекрасно детско непознаване на опасността негърът потегли в галоп, вкопчен в огромното животно.

Останал сам, кралят попита един прислужник какво ново би могъл да види в Люсиен.

— Тук е — отговори слугата — господин Буше95, който украсява големия кабинет на графинята.

— А, Буше, бедният Буше, той бил тук — каза кралят с нещо подобно на задоволство. — И къде казахте, че е той?

— В павилиона, в кабинета. Негово величество желае ли да го заведа при господин Буше?

— Не, не — каза кралят. — Решително предпочитам да отида и да видя шараните. Дай ми един нож.

— Нож ли, сир?

— Да, и голям хляб.

Слугата се върна, като носеше поднос от японски порцелан, върху който имаше голям хляб със забит в него голям и остър нож. Кралят направи знак на слугата да го придружи и доволен се отправи към езерото. Беше семейна традиция да се хранят шараните.