Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Нали те помолих да не го изричаш!
— Добре де! Змията обикновено е заедно с Ти-знаеш-кого… сега доволен ли си?
— Не особено.
— Не виждам как би могъл да скрие нещо в „Боргин и Бъркс“ — отбеляза Хари; вече го беше споделял многократно и го каза колкото да наруши тягостното мълчание. — Боргин и Бърк са специалисти по всякакви предмети, свързани с Черните изкуства, веднага са щели да разпознаят хоркрукса.
Рон се прозина най-демонстративно. Хари едва се сдържа да не метне нещо по него и добави:
— Продължавам да смятам, че не е изключено да е скрил нещо в „Хогуортс“.
Хърмаяни въздъхна.
— Но Дъмбълдор щеше да го намери, Хари!
Той отново повтори довода, който все изтъкваше в подкрепа на предположението си.
— Дъмбълдор ми е казвал, че никога не е смятал, че знае всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, където Вол…
— Ей!
— Добре де, ТИ-ЗНАЕШ-КОЙ! — не издържа и изкрещя Хари. — Ако има място, което наистина е било важно за Вие-знаете-кого, то това е „Хогуортс“!
— О, я не ме разсмивай! — изсумтя презрително Рон. — Училището му?
— Да, училището му! Там е бил първият му истински дом, мястото, където е разбрал, че е по-особен, то е означавало всичко за него и дори когато го е напуснал…
— Сега говорим за Ти-знаеш-кого, нали? Не за теб? — попита Рон.
Той подръпваше верижката на хоркрукса около врата си и Хари ненадейно изпита желание да сграбчи хоркрукса и да удуши Рон.
— Нали каза, че след като е напуснал училището, Ти-знаеш-кой е искал от Дъмбълдор да го назначи на работа — напомни Хърмаяни.
— Точно така — потвърди Хари.
— И Дъмбълдор е смятал, че той иска да се върне с едничката цел да се опита да намери нещо, вероятно друг предмет, останал от някого от основателите, и да го превърне в още един хоркрукс, нали така?
— Точно така.
— Но не е бил назначен на работа — продължи Хърмаяни. — Следователно не е получил възможност да намери вещ на някого от основателите и да го скрие в училището!
— Добре де — каза разгромен Хари. — Забравяме за „Хогуортс“.
Тъй като не разполагаха с никакви други следи, те заминаха за Лондон и скрити под мантията невидимка, тръгнаха да търсят сиропиталището, където Волдемор е израсъл. Хърмаяни се промъкна в една библиотека и от архива установи, че сиропиталището е разрушено преди доста години. Отидоха на мястото и намериха там висока административна сграда.
— Дали да не разкопаем в основите? — предложи Хърмаяни.
— Той не би скрил тук хоркрукс — каза Хари.
Още от самото начало знаеше: сиропиталището е мястото, от което Волдемор е копнеел да избяга, и за нищо на света не би скрил там парче от душата си. Дъмбълдор беше изяснил на Хари, че когато е подбирал скривалищата си, Волдемор се е стремял към величие и тайнственост, а това мрачно сиво кътче от Лондон беше възможно най-далеч от „Хогуортс“, от министерството или от сграда като магьосническата банка „Гринготс“ със златните й врати и мраморните подове.
Въпреки че не им беше хрумнало нищо ново, тримата продължиха да обикалят из страната и за по-сигурно всяка вечер опъваха палатката на различно място. Сутрин внимателно заличаваха всички следи от присъствието си, сетне поемаха в търсене на следващото самотно отдалечено място, прехвърляха се с магипортиране в други гори, в здрачни дерета край високи урви, в морави мочурища, по обрасли с прещип планински склонове и веднъж дори в прикътана пещера със ситни камъчета по пода. На около дванайсет часа си предаваха хоркрукса, сякаш играеха в забавен ритъм на някаква сбъркана игра от типа „предай пратката“, в която се опасяваха музиката да не спре, защото наградата беше поредните дванайсет часа на все по-голям страх и тревога.
Белегът на Хари продължаваше да го наболява. Беше му направило впечатление, че това се случва по-често, когато той носи хоркрукса. Понякога не можеше да се спре и реагираше на болката.
— Какво? Какво видя? — питаше настойчиво Рон щом забележеше, че Хари се е свъсил.
— Лице — отвръщаше той всеки път. — Едно и също лице. Крадецът, който е взел онова нещо от Грегорович.
А Рон се извръщаше, без да си дава труд да крие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да научи нещо за семейството си, за останалите от Ордена на феникса, но в края на краищата Хари не беше телевизионна антена — можеше да види само онова, за което в момента си мислеше Волдемор, а не да се настройва по своя воля. И както личеше, Волдемор се връщаше отново и отново в мислите си към непознатия младеж с веселото лице — Хари беше сигурен, че точно като него и Черния лорд няма представа как се казва той и къде се намира. Тъй като белегът му продължаваше да пари от болка и веселото русокосо момче се рееше мъчително из паметта му, Хари се научи да потиска всеки признак на болка или притеснение, понеже щом станеше дума за крадеца, другите двама проявяваха само нетърпение. Не можеше да ги вини: те изгаряха от желание да попаднат на следа от някой от хоркруксите.