Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
И Дъмбълдор беше започнал да пада… да пада…
— Дай ми я, Грегорович!
Гласът на Хари беше силен, ясен и студен, а бледата ръка с дълги пръсти държеше пред него магическа пръчка. Мъжът, към когото беше насочена, висеше с главата надолу във въздуха, макар да не се виждаха въжета, които да го държат: той се люшкаше, прихванат с незрими зловещи върви, омотани около крайниците, на едно ниво с лицето на Хари беше ужасеното му лице, мораво от кръвта, стекла се в главата. Беше със снежнобяла коса и гъста рунтава брада: приличаше на завързан Дядо Коледа.
— Не е у мен, вече не е у мен! Преди много години ми я откраднаха!
— Недей да лъжеш Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.
Зениците на увесения мъж бяха огромни, разширени от страх, и сякаш се уголемяваха все повече и повече, докато чернотата им не погълна Хари цял…
После Хари забърза по тъмен коридор след набития нисък Грегорович, който държеше високо светилник — хлътна в стаята в дъното на коридора и светилникът озари нещо, което приличаше на работилница: в люшкащото се езерце светлина проблеснаха стърготини и злато, а на перваза на прозореца като грамадна птица се беше настанил младеж със златиста коса. За миг светилникът го озари и Хари видя щастието върху красивото му лице, после неканеният гост изстреля от магическата си пръчка зашеметяващо заклинание и с бурен смях ловко отскочи от прозореца.
Хари се понесе шеметно назад, за да излезе от широките зеници, наподобяващи тунели, а върху лицето на Грегорович се изписа ужас.
— Кой беше крадецът, Грегорович? — попита силният студен глас.
— Не знам, никога не съм знаел, някакъв младеж… не… много ви моля… НЕДЕЙТЕ!
Писък, който продължи да кънти и кънти, после блесна зелена светлина…
— Хари!
Той отвори задъхан очи, челото му туптеше от болка. Беше се свлякъл странично до палатката, беше се плъзнал по брезента и се беше проснал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, буйната й коса беше закрила мъничкото късче небе, което се виждаше през тъмните клони високо горе.
— Сънувах нещо — обясни той и побърза да седне, после се опита да отвърне на гнева на Хърмаяни с невинен поглед. — Извинявай, сигурно съм задрямал.
— Знам, че е белегът ти! Виждам го по лицето ти! Ти гледаше в съзнанието на Вол…
— Не изричай името му! — чу се ядосаният глас на Рон, екнал от дълбините на палатката.
— Добре де — отвърна Хърмаяни. — В съзнанието на Ти-знаеш-кого!
— Не съм го искал нарочно! — извика Хари. — Беше сън. Ти имаш ли власт над сънищата си?
— Ако просто се беше научил да прилагаш оклумантиката…
Но на Хари не му се слушаха упреци — искаше му се да обсъдят онова, което бе видял току-що.
— Хърмаяни, той е намерил Грегорович и според мен го е убил, но преди да го убие проникна в съзнанието му и аз видях…
— Май е по-добре аз да поема дежурството, щом си толкова уморен, че заспиваш — хладно каза Хърмаяни.
— Мога да си го довърша!
— Не, очевидно си изтощен. Иди да легнеш.
Тя приклекна вироглаво при входа на палатката. Хари се ядоса, но не искаше да се карат, затова влезе вътре.
Все още пребледнял, Рон надзърташе от долното легло, а Хари се качи на горното, легна и се взря в тъмния брезентов таван. След малко Рон заговори толкова тихо, че Хърмаяни нямаше как да го чуе от входа.
— Какво прави Ти-знаеш-кой?
Хари опита да си спомни всички подробности и зашушука в мрака.
— Намерил е Грегорович. Наредил е да го вържат и го изтезаваше.
— Как очаква Грегорович да му изработи нова магическа пръчка, щом го е вързал?
— Не знам… странно, нали?
Хари затвори очи и се замисли за всичко, което е видял и чул. Колкото по-добре си го припомняше, толкова по-неясно изглеждаше… Волдемор не беше казал нищо за магическата пръчка на Хари, нищо за еднаквите сърцевини, нищо за изработване на нова, по-могъща пръчка, която да победи пръчката на Хари…
— Искаше нещо от Грегорович — рече Хари, все още със стиснати очи. — Каза да му го даде, но Грегорович отговори, че са му го откраднали… а после… после…
Спомни си как също като Волдемор сякаш проникна шеметно в очите на стареца, в паметта му…
— Той прочете мислите на Грегорович, а аз видях един младеж, който седеше на перваза на прозореца, после изстреля проклятие към Грегорович, скочи и изчезна. Открадна го, открадна онова, което Ти-знаеш-кой издирва. И мисля че… струва ми се, че съм виждал някъде този младеж…
Съжали, че не може да зърне отново засмяното му лице. Ако се вярваше на Грегорович, кражбата е била извършена преди много години. Защо ли на Хари му се струваше, че познава отнякъде младия крадец?