По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
Ричър видя железопътните линии, които влизаха от всички посоки в гара „Уотърлу“. Видя Парламента. И „Биг Бен“ — по-нисък и квадратен, отколкото си го спомняше. Видя огромната бяла катедрала „Уестминстър“, която беше на хиляда години. На отсрещния бряг на реката имаше някакво гигантско виенско колело. Може би туристическа атракция. Навсякъде имаше зелени дървета. Виждаше се Бъкингамският дворец и Хайд Парк. Ричър хвърли поглед на север, където свършваха градините на двореца, и откри „Парк Лейн Хилтън“. Представляваше кръгла кула, опасана от тераси. Погледната отгоре, приличаше на сватбена торта. Малко на север от нея се виждаше и американското посолство. На Гроувнър Скуеър. Веднъж Ричър беше използвал един офис на посолството — в подземие без прозорци. Беше работил там в продължение на четири седмици по някакво мащабно военно разследване, което почти не си спомняше. Но си спомняше квартала. С подробности. Беше твърде богаташки за хора като него, поне докато не избягаш достатъчно на изток, за да влезеш в Сохо.
Ричър се обърна към Полинг.
— Била ли си в Лондон?
— Веднъж, на обмяна на опит в Скотланд Ярд.
— Това може да се окаже полезно.
— Беше преди един милион години.
— Къде беше отседнала?
— Бяха ни настанили в общежитието на един колеж.
— Знаеш ли някакви хотели?
— А ти?
— Не знам хотели, където те пускат само с дрехи за четиристотин долара. Знам най-вече места, където спиш с обувките.
— Не можем да отседнем някъде близо до Лейн и неговите хора. Не трябва да ни свързват с него. Не и ако се каним да му направим нещо.
— Което е сигурно.
— Какво ще кажеш да отседнем в някое наистина страхотно място? В „Риц“ например?
— Това е другата страна на проблема. За такова място четиристотин долара за дрехи е прекалено малко. А ние не трябва да бием на очи. Трябва ни хотел, където не ти гледат паспорта и можеш да платиш в брой. Може би в Бейзуотър. На запад от центъра, с лесен маршрут до летището.
Ричър отново се обърна към прозореца — навреме, за да види замъка „Уиндзор“. След него видя широка магистрала с шест платна, по които хората караха в лявата половина. Следваха предградия с двуфамилни къщи, улици с много завои, миниатюрни зелени дворчета и беседки. Прелетяха над паркинга на летището, който се простираше на цели акри наоколо — беше пълен с коли, много, от които бяха червени. После минаха над оградата на самото летище. И над пистите за рулиране. Когато се приближи до земята, самолетът отново започна да им се струва огромен. След като в продължение на седем часа им изглеждаше като тясна метална тръба, в която бяха натъпкани пътниците, сега отново се превърна в чудовище с тегло двеста тона, което се носеше с триста километра в час. Приземи се тежко, изрева и задейства спирачките, а после притихна и бавно се насочи към терминала. По говорителите им пожелаха „добре дошли“ в Лондон и Ричър се обърна да погледне към изхода в края на салона. Първите няколко крачки на Тейлър бяха много лесни за проследяване. Но след мястото за прибиране на багажа и стоянката на такситата работата щеше да стане много, много по-трудна. И все пак — не невъзможна.
— Ще се справим някак си — каза Ричър, въпреки че този път Полинг не го беше попитала нищо.
57
Двамата попълниха формулярите за влизане в страната и един служител в сив костюм подпечата паспортите им. Името ми на лист английска хартия, помисли си Ричър. Това не е добре. Но нямаше друг избор. Освен това името му вече беше в списъка на пътниците в самолета, който очевидно можеше да се изпраща по факса къде ли не на цената на едно телефонно обаждане. Двамата изчакаха куфарът на Полинг да се появи на лентата за багажа, след което Ричър беше спрян на митницата не защото носеше подозрителен багаж, а защото не носеше никакъв. Това означаваше, че човекът, който го спря, изобщо не беше истински митничар, а полицай от специално подразделение или агент от МИ5. Да пътуваш без багаж очевидно беше повод за тревога. Задържаха го за кратко и въпросите бяха обичайните в такива случаи, но човекът запомни лицето му и разгледа подробно паспорта му. Това също не е добре.
Полинг обмени една пачка долари от О-Таун на гишето на „Травълекс“ и те хванаха експреса до Падингтън Стейшън. Ричър реши, че „Падингтън“ е подходяща първа спирка. Той харесваше тази част на Лондон. Близо до хотелите в квартала Бейзуотър, пълен с боклуци и проститутки. Не че очакваше да намери Тейлър там. Или дори някъде наблизо. Но мястото беше подходящо за базов лагер, защото гарантираше анонимност. Според разписанието на влака пътуването дотам отнемаше петнайсет минути, но всъщност бяха по-скоро двайсет. Двамата се озоваха в Централен Лондон малко преди дванайсет на обяд. Бяха стигнали от 4-та улица в Ню Йорк до „Истборн Теръс“ в Лондон само за десет часа. С автомобил, самолет и влак.