По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
Тази част на града изглеждаше пъстра, свежа и студена, а в очите на новодошлите — и пълна с дървета. Сградите бяха ниски и стари отвътре, но повечето имаха подновени фасади, които да прикриват възрастта и състоянието им. Магазинчетата бяха част от международни вериги, с изключение на закусвалните с всевъзможни национални кухни и таксиметровите компании, които явно все още принадлежаха на отделни семейства. Или на родове. Улиците бяха застлани с хубав гладък асфалт, нашарен с инструкции за движението на шофьорите и пешеходците. На всички ъгли имаше предупреждения за пешеходците да се оглеждат наляво или надясно, а шофьорите се направляваха със сложна мрежа от линии, стрелки и надписи „Бавно“, където посоката на движението се отклоняваше от абсолютната права линия — иначе казано, почти навсякъде. На някои места пътят беше по-скоро бял от маркировката, отколкото черен. Социалната държава, помисли си Ричър. Грижат се за хората, дума да няма.
Той взе куфара на Полинг и двамата тръгнаха на югоизток, към Съсекс Гардънс. Ричър си спомняше, че в тази посока има редици от къщи, обединени в евтини хотели — на „Уестборн Теръс“, „Глостър Теръс“ и „Ланкастър Гейт“. Хотели с дебели захабени килими по коридорите и дебели, напукани пластове боя по стените, над чиито входове имаше четири безсмислени звезди — все едно някаква агенция за хотелски стандарт беше направила оценка на предлаганите услуги и наистина ги беше определила като задоволителни. Полинг отказа първите две места, намерени от Ричър, преди да осъзнае, че няма никаква вероятност да намерят нещо по-добро зад ъгъла. Така че тя се предаде и се съгласи да се настанят в третия хотел — редица от четири слепени къщи, които имаха вътрешна връзка помежду си, така че се получаваше една крива сграда с променлива височина. Човекът на рецепцията беше от Източна Европа и нямаше нищо против парите в брой. Хотелът беше евтин за Лондон, макар и скъп за всеки друг град в света. Названието „апартаменти“ очевидно се оправдаваше от присъствието на миниатюрна баня и масичка във всяка стая. Леглото беше двойно, с покривка от зелена найлонова тъкан. Стаята беше почти запълнена от леглото и масата.
— Едва ли ще се заседаваме тук — каза Ричър.
— Няма проблеми — отвърна Полинг.
Тя не си разопакова багажа. Просто отвори куфара си на пода и, изглежда, реши да вади оттам само това, което й трябваше. Ричър не извади четката си за зъби от джоба. Седна на леглото, докато Полинг се измие. Тя излезе от банята и застана до прозореца, загледана над покривите и комините отсреща.
— Двеста четирийсет и четири хиляди квадратни километра, в които да търсим — каза тя.
— По-малко от щата Орегон — отвърна Ричър.
— В Орегон живеят три милиона и половина. Населението на Великобритания е шейсет милиона.
— Значи тук е по-трудно да се скриеш. Винаги имаш някой любопитен съсед.
— Откъде ще започнем?
— От леглото.
— Искаш да поспиш?
— Ами да, малко по-късно.
Тя се усмихна. Все едно в стаята изгря слънцето.
— Винаги ще имаме Бейзуотър.
Изтощени от секса и дългия полет, спаха до четири. Когато се събудиха, отпусната им еднодневна преднина почти се бе стопила.
— Да започваме — каза Ричър.
Полинг стана и извади от чантата си малко устройство, което Ричър не беше виждал досега. Джобен компютър. Тя отвори една директория, прелисти страниците на екранчето и откри името и адреса, които търсеше.
— Грейс Ин Роуд. Близо ли сме?
— Мисля, че не — отвърна Ричър. — Мисля, че е на изток оттук. Близо до административния център. Където са адвокатските кантори.
— Звучи логично.
— Няма ли някой по-наблизо?
— Тези хора се славят като много добри.
— Предполагам, че можем да стигнем с метрото. Ще слезем на „Чансъри Лейн“. Трябваше да си купя бомбе и чадър. Щях да се впиша в пейзажа.
— Не съм сигурна. Хората от лондонското Сити са някак си по-цивилизовани.
Тя се претърколи на леглото и набра номера от телефона на нощното шкафче. Ричър чу чуждестранния сигнал „свободно“ от слушалката — двоен звън вместо единичен. После чу и как някой отговори на отсрещната страна, също и репликите на Полинг. Тя обясни коя е — временно в града, частен детектив от Ню Йорк, бивш агент на ФБР, член на някаква международна организация, спомена името на човек, който може да я препоръча, и поиска служебна среща. От другата страна на линията очевидно нямаха нищо против, защото тя каза само „Как ви се струва шест часът вечерта?“, а после „Добре, благодаря, значи в шест“, и затвори.