Изповедите на един буржоа

Но как можех тогава да зная, че за писателя животът е съмнителна материя и от него могат да се ползват само някои неща с мяра, в препарирано състояние. По-късно, когато го разбрах, сякаш попаднах с целия си труд и живота си в центъра на експлозия и направо се парализирах и оглушах за доста време. Засега никъде по хоризонта не съзирах трудности. По всички признаци светът бе пълен с „материали“ от интересни по-интересни; само дето трябваше да ги напиша, само да може да смогне човек, така ми се струваше. Не съм бил и днес не съм безусловен привърженик на теорията за кулата от слонова кост. Мисля, че и така може да се пише, и в кула от слонова кост може да се пише… В крайна сметка нищо не може да навреди на писателя, нито кулата от слонова кост, нито журналистиката. Не вярвам в хленчещите естети, които бягат от живота; както ме изпълва с подозрение и антипатия и писателят-„натуралист“, този цигански музикант, който предава всичко, както „му диктува сърцето“ и „описва живота“ така акуратно, сякаш говори самият живот… Писателят живее и твори някак разпънат между тези две намерения.

Започнах да пътувам из Германия и непрестанно се чувствах като „нарочния ни пратеник“, който е на път, навярно разследва някоя мистерия, която никога няма да успее да разгадае с всичките тайни и плетеници… Пътувах с дрехата с кадифена яка, с много тънко зимно палто, обикновено без шапка дори зиме; навсякъде носех прилежно със себе си единствено Библията, кактуса, разпятието от кост и малкия негър-фетиш. С по-лек багаж не беше пътувал никой репортер; но и „поръчението“ бе така неопределено и общо… Всичко ме интересуваше и в същото време всичко се размиваше като в сън. През знойната мараня на младостта виждах зимните и летни пейзажи на живота, всеки човек бе „интересен“, на една тюрингска станция ми хрумна да сляза, преспах при началника на гарата и написах стихотворение, че живея, че съм тук, в Тюрингия, сред непознати, и всичко е толкова чудесно и непонятно. Не, у мен максимата „nil admirari“128 на предходната генерация не бе посяла семената си. Можех да се зарадвам и на някоя пруска картофена нива, всичко ме възхищаваше, както младо кутре, живеех в непрестанен „шемет на личността“, като избавен от непосредствена смъртна опасност, който не знае на кое да се радва по-напред, всичко бе еднакво неотложно и се отнасяше лично до мен… Войната бе смъртната опасност, от която се бях избавил; мобилизираха ме през пролетта на последната военна година, положението на фронта тогава вече беше недвусмислено, бяхме загубили войната и моите връстници бяха пратени без цел и разум в кланицата при Изонцо129; шестнайсет души от класа ми загинаха през последната година! Но какво ли знаех за войната? Бягах от смъртната опасност, по-универсална и от подобен ужас; гледах на всичко, предмети, местности, хора, сякаш съм „очевидец“, видял ги за първи, ала навярно и за последен път, комуто ще се наложи да се отчете за видяното пред някоя следваща епоха. Не бих могъл да изразя с думи всичко това. Една „култура“, или каквото обикновено наричат така, мостовете, уличните лампи, живописните платна, паричната система и стиховете, се разпадаше пред очите ми на съставните си части; не „преставаше да съществува“, съвсем не, просто се преобразуваше, ала с такова страховито темпо, сякаш атмосферното налягане на земното кълбо, с което бяхме свикнали и живеехме досега, се бе променило. Както ако пилотът се издигне прекалено нависоко, от устата, ушите и носа му бликва кръв, подобна особена чувствителност забелязвах панически и при явленията. Зная, страхувах се. Около мен преустановяваше съществуванието си нещо неописуемо важно и безценно. Страхувах се, както млад звяр преди земетресение. Още не бях чел Шпенглер и нямах набор от „теории“. Имах неотложна работа, исках да видя и други неща в „първично състояние“, преди да е настъпила страшната, неопределима промяна. Поех на път.