Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Тази нощ Лара се събуди от звуците на пиано. Стана от леглото и тихо се отправи към хола. Облечен в халата си, Филип седеше пред пианото и свиреше тихо с дясната ръка. Вдигна поглед към Лара.
— Извинявам се, че те събудих.
Лара се приближи към него.
— Любими…
— Голям смях, нали? Ти се омъжи за концертиращ пианист, а изведнъж се озова със сакат човек.
Тя го обви с ръце и силно го притисна към себе си.
— Ти не си сакат. Има толкова много неща, които можеш да вършиш.
— Престани да се правиш на фея, по дяволите!
— Съжалявам. Само исках да кажа…
— Знам. Прости ми. Аз… — той повдигна осакатената си ръка — … просто не мога да свикна с това.
— Ела да си легнеш.
— Не. Ти върви. Аз ще се оправя.
Цяла нощ той седя, мислейки за бъдещето си, питайки се ядосано, „Какво бъдеще?“
Всяка вечер Лара и Филип вечеряха заедно, после гледаха телевизия, четяха и заспиваха. Извинявайки се, Филип й каза:
— Знам, че не съм добър съпруг, Лара. Просто… просто не ми е до секс. Повярвай ми, това няма нищо общо с теб.
Лара седна в леглото, гласът й трепереше:
— Не се омъжих за теб заради тялото ти. Омъжих се, защото бях лудо влюбена в теб. И все още съм лудо влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен това няма да има значение. Само искам да си с мен и да ме обичаш.
— Аз наистина те обичам — каза Филип.
Непрекъснато получаваха покани за вечери и за благотворителни прояви, но Филип отказваше на всички. Не желаеше да излиза от апартамента.
— Ти иди — повтаряше той на Лара. — Важно е за бизнеса ти.
— За мен няма нищо по-важно от теб. Ще си направим хубава и спокойна вечеря вкъщи.
Лара се грижеше готвачът да приготвя любимите ястия на Филип, но той нямаше апетит.
Лара уреди да провежда заседанията си вкъщи. Когато й се налагаше да излезе през деня, тя казваше на Мариан:
— Ще отсъствам няколко часа. Наглеждай мистър Адлър.
— Добре — обещаваше Мариан.
Една сутрин Лара рече:
— Скъпи, много ми е неприятно, но днес трябва да те оставя сам — заминавам за Кливланд. Ще се оправиш ли сам?
— Разбира се — отвърна Филип. — Аз не съм безпомощен. Върви, моля те. Не се тревожи за мен.
Мариан донесе няколко писма, които бе написала от името на Филип.
— Ще ги подпишете ли, мистър Адлър?
— Разбира се. Добре, че не съм левак, нали? — в гласа му имаше горчивина. Той погледна Мариан и рече: — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на теб.
Мариан тихо отвърна:
— Разбирам, мистър Адлър. Не мислите ли, че би било добра идея да излезете и да се видите с някои приятели?
— Всичките ми приятели работят — озъби се Филип. — Те са музиканти. Заети са с изнасяне на концерти. Как може да си толкова глупава?
Той изфуча навън от стаята. Мариан остана загледана след него. Един час по-късно Филип влезе в кабинета й. Мариан пишеше на машината.
— Мариан? — тя вдигна поглед.
— Да, мистър Адлър?
— Моля да ме извиниш. Не съм на себе си. Не исках да те нагрубя.
— Разбирам — тихо рече тя.
Той седна срещу нея.
— Не излизам, защото се чувствам неадекватен. Сигурен съм, че всички ще се взират в ръката ми. Не желая ничие съжаление.
Тя го гледаше, без да проговори.
— Ти си много внимателна и аз наистина го оценявам. Но никой не може да направи нищо. Знаеш ли, че казват: „От по-високо се пада по-лошо.“ Е, аз бях на върха, Мариан, наистина бях известен. Кой ли не е идвал да ме слуша — крале и кралици и… — той замълча. — По целия свят слушаха музиката ми. Изнасял съм рецитали в Китай и Русия, в Индия и Германия — той се задави, по бузата му потекоха сълзи. — Забелязала ли си, че напоследък много плача? — той се бореше да се овладее.
Мариан промълви тихо:
— Моля ви, недейте. Всичко ще се оправи.
— Не! Нищо няма да се оправи. Нищо! Аз съм сакат, по дяволите.
— Не говорете така. Знаете ли, мисис Адлър е права. Има стотици неща, които може да вършите. Когато тази болка премине, ще се захванете с тях.
Филип извади кърпа и избърса очите си.
— Исусе Христе, превърнал съм се в един проклет ревльо.
— Ако това ви помага, защо не?
Той вдигна поглед към нея и се усмихна.
— На колко години си?
— На двадесет и шест.
— Много си мъдра за своята възраст.
— Не. Просто разбирам какво преживявате и бих дала всичко, ако можех да го предотвратя. Но то вече е станало и съм сигурна, че ще намерите най-добрия начин да се справите.
— Губиш си времето тук — каза Филип. — Трябвало е да станеш психиатър.
— Искате ли да ви налея нещо за пиене?
— Не, благодаря. Искаш ли да изиграем една табла?