Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Когато Филип се прибра, Лара беше отишла на работа. Неспокоен, той се разхождаше из апартамента. Мислеше за разговора с Елърби. „Много бих искал да преподавам, но не мога да поискам от Лара да се премести в Рочестър, а не мога да отида там без нея.“
Чу, че външната врата се отваря.
— Лара?
Беше Мариан.
— О, съжалявам, Филип. Не знаех, че тук има някой. Дойдох да върна ключа си.
— Мислех, че вече си в Сан Франсиско.
Тя го погледна озадачена.
— Сан Франсиско ли? Защо?
— Нали там е новото ти работно място?
— Нямам нова работа.
— Но Лара каза…
Мариан изведнъж разбра.
— Разбирам. Тя не ти ли каза защо ме уволни?
— Уволнила ли те е? Каза ми, че си напуснала… че си получила по-добро предложение.
— Не е вярно.
— Мисля, че е по-добре да седнеш — бавно рече Филип.
Седнаха един срещу друг.
— Какво става? — попита Филип.
Мариан си пое дълбоко дъх.
— Мисля, че жена ти смята, че аз… имам някакви намерения към теб.
— За какво говориш?
— Обвини ме, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари, като повод да ме уволни. Сигурна съм, че тя е прибрала гривната някъде.
— Не мога да повярвам — запротестира Филип. — Лара никога не би направила подобно неща.
— Тя би направила всичко, за да те задържи.
Той я гледаше изумен.
— Аз… не знам какво да кажа. Нека поговоря с Лара и…
— Не. Моля те, недей. Ще бъде по-добре, ако не й казваш, че съм идвала — тя стана.
— Сега какво ще правиш?
— Не се безпокой. Ще си намеря друга работа.
— Мариан, ако мога да направя нещо…
— Няма какво.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Грижи се за себе си, Филип — тя си тръгна.
Филип гледаше разтревожен след нея. Не можеше да повярва, че Лара е способна на такава измама и се питаше защо нищо не му е казала. Помисли, че може би Мариан наистина е откраднала гривната, а Лара не е искала да го тревожи. Мариан лъжеше.
XXXI
Заложната къща се намираше на Саут Стейт Стрийт в сърцето на Лууп. Когато Джеси Шоу влезе, старецът зад щанда вдигна глава.
— Добро утро. Какво обичате?
Шоу сложи на щанда един ръчен часовник.
— Колко ще ми дадете за това?
Собственикът на заложната къща взе часовника и го разгледа.
— „Пиаже“. Хубав часовник.
— Аха. Адски ми е неприятно да се разделя с него, но късметът нещо ми изневери. Нали разбирате?
Собственикът сви рамене.
— Това ми е работата. Няма да повярвате какви истории за лош късмет съм чувал.
— След някой друг ден ще си го откупя. В понеделник започвам нова работа. Но дотогава имам нужда от пари.
Собственикът разгледа часовника по-внимателно. На гърба на капака личеше, че някакъв надпис е бил изстърган. Той погледна клиента:
— Извинете ме за миг, но бих искал да погледна механизма. Понякога тези часовници са произведени в Бангкок и вътре няма нищо.
Той отиде в задната стаичка. Сложи лупа на окото си и разгледа следите от издраскването. Едва се различаваха буквите „НФипслвоЛра.“ Понечи да вдигне телефона, но клиентът извика:
— Хей, аз бързам. Вземате ли часовника, или не?
— Идвам — собственикът се върна в магазина. — Мога да ви дам петстотин долара.
— Петстотин? Тоя часовник струва…
— Както искате.
— Добре — неохотно рече Шоу. — Ще ги взема.
— Трябва да попълните този формуляр.
— Разбира се.
Той написа „Джон Джоунс, Хънт Стрийт №21“. Доколкото знаеше, в Чикаго нямаше Хънт Стрийт и той с положителност не беше Джон Джоунс. Сложи парите в джоба си.
— Много съм ви задължен. След няколко дни ще дойда да си го взема обратно.
— Добре.
Собственикът на заложната къща вдигна телефона и набра някакъв номер.
След двадесет минути дойде един детектив.
— Защо не се обадихте, докато е бил тук? — попита той.
— Опитах, но той бързаше и беше неспокоен.
Детективът разгледа формуляра, попълнен от клиента.
— Това няма да ви свърши никаква работа — рече собственикът. — Сигурно и адресът, и името са фалшиви.
Детективът изсумтя:
— Без майтап. Той лично ли попълни това?
— Да.
— Тогава ще го открием.
На компютъра в полицейското управление бяха нужни по-малко от три минути, за да идентифицира отпечатъците от пръстите на формуляра. Джеси Шоу.
Икономът влезе в хола.
— Извинете, мистър Адлър, един господин ви търси по телефона. Някой си лейтенант Манчини. Да ви…?
— Ще се обадя — Филип вдигна слушалката. — Ало?
— Филип Адлър?
— Да.
— Тук е лейтенант Манчини. Идвах при вас в болницата.
— Помня.
— Искам да ви уведомя какво сме направили досега. Имахме късмет. Нали ви казах, че шефът ни ще разпрати описания на часовника ви до заложните къщи?