Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Лара беше в библиотеката, когато телефонът иззвъня.
— За вас е — каза Мариан Бел. — Мистър Пол Мартин.
— Аз… не мога да говоря с него — отвърна Лара. Стоеше разтреперана и се опитваше да се овладее.
XXX
Изведнъж съвместният им живот се промени. Лара каза на Келър:
— Вече ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен.
— Добре. Разбирам.
Обажданията и картичките с пожелания за оздравяване продължаваха да валят и Мариан Бел се оказа дар божи. Държеше се настрана и никога не им се пречеше.
— Не се тревожете, мисис Адлър, аз ще им отговоря, ако искате.
— Благодаря, Мариан.
Уилям Елърби се обади няколко пъти, но Филип отказа да разговаря с него.
— Не желая да говоря с никого — рече той на Лара.
Доктор Стантън се оказа прав за болката. Тя бе мъчение. Филип се опитваше да избягва болкоуспокояващите до момента, когато не можеше повече да издържа.
Лара винаги беше до него.
— Ще намерим най-добрите лекари в света, любими. Трябва да има някой, който може да излекува ръката ти. Чух за един лекар в Швейцария…
Филип поклати глава и погледна ръката си.
— Няма смисъл. Аз съм сакат.
— Не говори така — разпалено отвръщаше Лара. — Все още можеш да вършиш хиляди неща. Обвинявам само себе си. Ако не бях заминала този ден за Рино, ако бях с теб на концерта, това не би се случило. Ако…
Филип се усмихна накриво.
— Искаше да си стоя повече вкъщи. Е, сега нямам къде другаде да отида.
С дрезгав гласа Лара каза:
— Някой беше казал „Внимавай какво искаш, защото желанието ти може да се сбъдне.“ Исках да бъдеш вкъщи, но не така. Не мога да понасям, когато изпитващ болка.
— Не се тревожи за мен. Просто трябва да осмисля някои неща. Всичко това стана толкова внезапно. Аз… мисля, че все още не съм го осъзнал напълно.
Хауард Келър дойде в дома им с някакви договори.
— Здравей, Филип. Как се чувстваш?
— Прекрасно — рязко му отвърна Филип. — Просто прекрасно!
— Това беше глупав въпрос. Съжалявам.
— Не ми обръщай внимание — извини се Филип. — Напоследък не съм на себе си — той удари с юмрука на дясната си ръка по стола. — Да ми беше срязало дясната ръка, онова копеле! Има една дузина концерти за лява ръка, които бих могъл да изпълнявам.
Тогава Келър си спомни разговора на един прием. „Пет-шест композитори са написали концерти за лява ръка — Демут, Франц Шмит, Корнголд, Равел има един прекрасен концерт.“
Пол Мартин също беше там и бе чул всичко това.
Доктор Сантън дойде да види Филип. Той внимателно свали превръзката, разкривайки дълъг, възпален белег.
— Можеш ли изобщо да движиш дланта си?
Филип опита. Невъзможно.
— Как е болката? — попита лекарят.
— Зле е, но не искам да взимам повече от тези проклети успокоителни.
— Все пак ще оставя една рецепта. Ще ги вземаш, ако се наложи. Повярвай ми, след няколко седмици болката ще премине — той стана да си върви. — Наистина съжалявам. Аз съм твой голям почитател.
— Купи си плочите ми — рязко рече Филип.
Мариан Бел се обърна с едно предложение към Лара:
— Мислите ли, че би помогнало на мистър Адлър, ако терапевт започне да се занимава с ръката му?
Лара се замисли.
— Можем да опитаме. Да видим какво ще се получи.
Когато предложи това на Филип, той поклати глава:
— Не. Какъв е смисълът? Лекарят каза…
— Лекарите могат да грешат — твърдо рече Лара. — Ние ще опитаме всичко.
На другия ден в апартамента пристигна един млад, терапевт. Лара го доведе при Филип.
— Това е мистър Росман. Работи в болницата „Кълъмбия“. Ще се опита да ти помогне, Филип.
— Желая му успех — с горчивина подхвърли Филип.
— Я да видим тази ръка, мистър Адлър.
Филип протегна ръката си. Росмен внимателно я прегледа.
— Изглежда, че мускулите сериозно са засегнати, но ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да движите пръстите?
Филип се опита.
— Да, няма особено движение. Да пробваме с някои упражнения.
Беше невероятно болезнено.
Позанимаваха се половин час, след което Росман каза:
— Утре пак ще дойда.
— Не — отвърна Филип. — Не си правете труда.
Лара беше влязла в стаята.
— Няма ли да се опиташ, Филип?
— Опитах — озъби се той. — Не разбираш ли, че ръката ми е мъртва? Нищо не може да й възвърне живота.
— Филип… — очите й се изпълниха със сълзи.
— Съжалявам — каза той. — Аз само… Дай ми време.