Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Когато ръката ви започне да оздравява, ще чувствате сериозни болки. Ще ги контролираме с медикаменти, но мога да ви уверя, че след време болките ще изчезнат.
„Но не и истинската болка, каза си Филип. Не и истинската.“
Беше попаднал в някакъв кошмар, от който нямаше изход.
Един детектив посети Филип в болницата. Той застана до леглото му. Беше от старата генерация, над шейсетте, уморен, а очите му сякаш бяха виждали вече всичко, и то неведнъж.
— Аз съм лейтенант Манчини. Съжалявам за случилото се, мистър Адлър. Как не можа да ви счупи крака, вместо това. Искам да кажа… ако изобщо трябваше да се случи.
— Разбирам какво искате да кажете — сухо отвърна Филип.
Хауард Келър влезе в стаята.
— Търся Лара — той съзря непознатия. — О, извинете.
— Тя е някъде тук — отвърна Филип. — Това е лейтенант Манчини. Хауард Келър.
Манчини го гледаше втренчено.
— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се някога?
— Не мисля.
Изведнъж лицето на Манчини просия.
— Келър! Боже мрй, играехте бейзбол в Чикаго.
— Така е. Откъде…?
— Едно лято бях селекционер на „Къбс“. Още те помня как хвърляше. Можеше да направиш голяма кариера.
— Да. Е, извинявайте — той погледна Филип. — Ще почакам Лара отвън. — И излезе.
Манчини се обърна към Филип:
— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?
— Беше бял. Едър мъж. Около шест фута и два инча висок. Може би към петдесетте.
— Ще го разпознаете ли, ако го видите?
— Да — никога нямаше да забрави лицето му.
— Мистър Адлър, мога да ви помоля да разгледате много снимки на заподозрени престъпници, но честно казано, смятам, че само ще ви загубя времето. Имам предвид, че това не е особено сложно престъпление. В града има стотици подобни нападатели. Ако не бъдат заловени на местопрестъплението, обикновено успяват да се измъкнат — той извади бележника си. — Какво ви взе?
— Портфейла и часовника ми.
— Каква марка беше часовникът ви?
— „Пиаже“.
— Някакви отличителни белези? Например — надпис?
Това бе часовникът, който Лара му подари.
— Да. На гърба е написано „На Филип с любов от Лара.“
Лейтенантът си записваше.
— Мистър Адлър, трябва да ви попитам още нещо. Виждали ли сте друг път този човек?
Филип изненадано го погледна.
— Не. Защо?
— Просто се питах — Манчини прибра бележника си. — Е, ще видим какво можем да направим. Имате късмет, мистър Адлър.
— Така ли? — гласът на Филип бе изпълнен с горчивина.
— Да. В този град имаме хиляди нападения годишно и нямаме възможност да им отделяме много време, но капитанът ни е ваш почитател. Събира всичките ви плочи. Ще направи всичко възможно да залови тоя кучи син. Ще разпратим описание на часовника ви до всички заложни къщи в страната.
— И ако го хванете, мислите ли, че той може да ми върне ръката? — горчиво запита Филип.
— Какво?
— Нищо.
— Ще поддържаме връзка. Приятен ден.
Лара и Келър чакаха детектива в коридора.
— Искали сте да ме видите — обърна се към него Лара.
— Да. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Мисис Адлър, знаете ли дали мъжът ви има врагове?
Лара се намръщи.
— Врагове ли? Не. Защо?
— Някой, който да му завижда? Може би друг музикант? Някой, който иска да му причини нещо лошо?
— Какво намеквате? Нали е било просто едно улично нападение?
— Честно казано, не съответства по стил на обикновено нападение. Нападателят е срязал китката на съпруга ви, след като е взел портфейла и часовника му.
— Не виждам разликата…
— Било е съвсем безсмислено, освен ако не е било нарочно. Съпругът ви не е оказал съпротива. Е, някой дрогиран хлапак би могъл да направи подобно нещо, но… — той сви рамене. — Ще се чуем пак.
Тръгна си, а те останаха загледани след него.
— Господи! — възкликна Келър. — Той мисли, че е било организирано.
Лара бе пребледняла, Келър я погледна и бавно изрече:
— Боже мой! Някой от гангстерите на Пол Мартин! Но защо?
Лара проговори с мъка:
— Той… може да го е направил заради мен. Филип… често отсъстваше, а Пол все повтаряше, че… това не е хубаво, че някой трябва да си поговори с него. О, Хауард! — тя зарови глава в рамото му, борейки се със сълзите.
— Кучи син! Предупреждавах те да стоиш настрана от този човек!
Лара пое дълбоко дъх.
— Филип ще се оправи. Той трябва да се оправи.
След три дни Лара прибра Филип от болницата в дома им. Той изглеждаше блед и унил. На вратата ги посрещна Мариан Бел. Тя всеки ден посещаваше болницата, за да предава съобщенията за Филип. Валяха съболезнования от цял свят — картички, писма, телефонни разговори с обезумели почитатели. Вестниците бяха раздули случилото се, заклеймявайки насилието по улиците на Ню Йорк.