Джонатан Стрейндж и мистър Норел

В края на прашния бял път се издигаше висока порта. Мистър Сегундус слезе от коня, за да я отвори. Портата беше направена от хубаво кастилско ковано желязо, но от ръждата желязото бе придобило наситен тъмночервен цвят, а първоначалните орнаменти се бяха полуразпаднали и изкривили. Ръката на мистър Сегундус се покри с ръждиви следи, като че ли милион изсъхнали и стрити на прах рози бяха оформени в призрачно подобие на порта. Кованото желязо беше украсено с малки барелефни изображения на злобни, присмехулни лица, алени като тлеещи въглени и разпадащи се от ръжда, сякаш онази част от Ада, която сега обитаваха тези езичници, се надзираваше от разсеян демон, оставил пещта си да се нагорещи до червено.

Зад портата се простираха хиляди бледи рози, високи, окъпани в слънце брястове, ясени и кестени, които сякаш кимаха в чистото синьо небе. Имаше четири високи фронтона, множество дълги сиви комини и прозорци с каменни решетки. Но Къщата на сенките беше рухнала преди повече от век и градежът й се състоеше поравно от клони бъз и шипка и от сребрист варовик, от ухаещ на слънце бриз, желязо и дърво.

— Сякаш сме в Другите земи — каза мистър Сегундус и в ентусиазма си притисна лице към портата, от което по него останаха следи като от стрити на прах рози42. Той отвори портата и въведе коня си в имението. Мистър Хънифут го последва. Двамата завързаха конете си край каменен фонтан и тръгнаха из градината.

Земята около Къщата на сенките може би не заслужаваше наименованието „градина“. От сто години никой не я бе поддържал. Но не можеше да се нарече и гора. Нито пущинак. В английския език няма дума, подходяща да опише състоянието на градината на магьосник двеста години след смъртта му. Тя беше по-обрасла и по-неподредена от всяка градина, която мистър Сегундус и мистър Хънифут бяха виждали досега.

Мистър Хънифут се радваше на всичко, което виждаше. Той ахна при вида на голямата алея с брястове, където дърветата тънеха в море от яркорозови цветове напръстник. Бурно се възхити на дърворезба, изобразяваща лисица, понесла в уста малкото си. Весело изрази възторга си от магическата атмосфера на това място и заяви, че дори мистър Норел би могъл да научи нещичко от идването си тук.

Но в действителност мистър Хънифут не беше много чувствителен към атмосфери, докато мистър Сегувдус, от друга страна, се чувстваше неловко. Струваше му се, че градината на Авесалом му оказва странно въздействие. Докато с мистър Хънифут се разхождаха из нея, няколко пъти му идваше да заговори някого, когото уж познава отдавна. Или да попадне на място което сякаш бе виждал и преди. Но всеки път, точно когато беше на път да си спомни какво е искал да каже, мистър Сегувдус откриваше, че е взел за човек сянка, паднала върху някой розов храст. Главата на стария познат се оказваше клонка, обрасла с бледи рози, ръката му — друга клонка. Мястото което му се струваше познато, пейзажи, напомнящи детските му години, бяха случайно преплетени храсти с жълти цветове, полюшващи се клони бъз и озарена от слънце стена. Впрочем мистър Сегундус не можеше да се сети кой е старият познат или кое е мястото. Това го разтревожи до такава степен, че след половин час той предложи на мистър Хънифут да поседнат за малко.