Многоръкият бог на далайна

— Беше добър мъж. Бабичката говореше бавно, с къси изречения. — Живеехме дружно, никога не се карахме. Нито веднъж, цял живот. И той никога не ме биеше. Умря отдавна, на северната граница, когато преследваха илбеча. И сега живея сама. Цял живот работих и винаги си изпълнявах нормата. И сега работя, а втори ден не ми дават да ям.

Какво можеше да й каже Шооран? Да й разкаже за Енжин, за това, че именно той е бил илбечът? Но това означаваше да й каже, че тогава Енжин не е умрял, а просто я е зарязал като ненужна вещ. Трябваше ли тази трепереща бабичка да научи това? Още повече че беше убедена, че между нея, и покойния й съпруг никога не е минавала сянката на Йороол-Гуй.

Шооран стана, отиде до близкия туйван и удари стеблото му с ръка. Посипаха се зрели плодове. Той напълни цяла торба, изсипа я в скута на Сай и каза:

— Яж. Това е от Енжин.

След като остави престарялата Сай, Шооран тръгна на север. Трябваше да пресече границата, докато в страната царяха размирици.

А когато мина през един оройхон и почти прекоси следващия, спря и се загледа смаяно напред. Защото видя стена. Беше виждал подобна стена на царския оройхон, но тук стената не обкръжаваше само един суур-тесег, а цял оройхон, а може би и повече. Беше по-висока от човешки бой и по върха й бяха набучени рибешки кости, най-вероятно намазани с отрова. На ъгъла на оройхона, където се съединяваха минаващите по синорите пътища, имаше врата — сега разбита сигурно от изстрели с татаци. Зад нея лежаха няколко трупа. Живи хора не се виждаха — изглежда, Добрите братя бяха разбили вратата и бяха влезли в оградения оройхон.

Шооран предпазливо надникна през вратата. Не можеше да каже какви чудеса очаква да види — но видя най-обикновен оройхон. Същите дървета като по всички други оройхони, същите ниви, същите ручеи. Не, нивите не бяха съвсем същите. Земята не беше черна, а червеникава. И тесегите бяха различни — всеки камък на оградените оройхони беше истинско съкровище. Тук не се виждаха леките шуплести камъни, с които беше свикнал от дете. Тук имаше жълтеникав огнен кремък, парчета бял кварц, тежки черни обли камъни, от които стават най-хубавите боздугани, грапави червени камъни, така високо ценени от резбарите на кост. Пред очите му беше Кръстът на Тенгер — единствената истинска земя.

Шооран вдигна един неголям камък — необичайно ярък и невероятно тежък, и без да влиза в оройхона, забърза покрай стената. Не биваше да губи време. Щом братята бяха влезли в Кръста на Тенгер, значи съпротивата беше сломена навсякъде. Надяваше се само, че дори да са разбили гарнизоните по южната граница, още не са поставили там свои постове.

За жалост не излезе така. Границата беше затворена. На новото място церегите не се чувстваха в безопасност и бяха нащрек, така че нямаше никакви шансове да се промъкне незабелязан.

И Шооран реши пак да направи същото, което му беше помогнало да стигне дотук. Вярно, сега пред него имаше не тесен провлак, който можеше да разшири само с един оройхон, а огромно огнено блато, най-дългото от останалите на света. Той се скри в купчина боклуци и почна работа. Докато строеше, никой от церегите дори не помръдна — раждането на нов оройхон беше наистина удивително зрелище, пък и едва ли много от стражите го бяха виждали, докато Шооран строеше пътя към Земята на старейшините. Щом обаче оройхонът се издигна, един от воините хукна да вика подкрепления, а останалите затичаха да оградят новата земя. Пътят покрай аварите беше свободен.