Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Млъкни — изръмжа разпънатият отляво на Шооран Куюг.
Топачката заскърца и почна да се навежда към далайна. Вързаният за върха й каторжник сви крака към корема си. Може би го правеше инстинктивно, а може би знаеше какво трябва да направи, понеже беше гледал как топят други. Топачката се навеждаше все повече и повече.
— Неее! — изкрещя нещастникът и в следващия миг потъна в далайна.
Все така бавно адският механизъм започна да се изправя и скоро човекът се показа над повърхността. Гърчеше се, размахваше ръце, риташе и крещеше. Един впил се в плътта му ълк отхвърча, падна на камъните и заподскача, раззинал пълната си с остри зъби уста. Топачката пак започна да се спуска.
— Няма да ошелее — каза Топения с тон на познавач. — Не ушпя да ше швие.
След третия път осъденият вече не крещеше и не се гърчеше. Беше увиснал в примката и само изпохапаните му ръце леко потрепваха. И все пак продължиха да го топят.
На шестия път го потопиха вече съвсем мъртъв. И той потъна и не се показа повече, защото нещо мощно дръпна въжето, нещо в механизма на топачката изпращя и тя се изкриви на една страна. После въжето внезапно се охлаби и изсвистя във въздуха. На края му нямаше нищо.
Тримата палачи угрижено заоглеждаха повредената машина. Събралите се зяпачи се развикаха и почнаха да сочат към далайна. Там, над тежките талази, се появи нещо, подобно на ограда от костени харпуни и сива кожа — плавник, който вдигаше пенести вълни. Беше маарах — огромна риба, желан дар по време на мягмара, а сега смъртна опасност. И явно не мислеше да си ходи.
— Никой няма да ошелее — каза Топения. — Вшишки ни шше ижяде. Виш шамо как обикаля.
Палачите заедно с неколцина доброволни помощници изправиха топачката, после един почна да поправя счупения детайл. Топения продължаваше възбудено да дрънка нещо, но Шооран не го слушаше — въпреки шума и тълпата, той внезапно усети връзката си с далайна. В края на краищата той беше илбеч и трябваше да умре като илбеч, а не да го глътне някаква си глупава риба! Да работи, все едно че не го интересува нищо наоколо и че се е примирил със смъртта, беше страшно трудно, но все пак можеше да се работи — и оройхонът започна да се издига.
Отначало се разнесоха уплашени възгласи, после се възцари мъртвешка тишина, после някой изпищя, някои от зяпачите побягнаха, все едно бяха видели Многоръкия, други се молеха, трети лежаха, заровили лица в нойта, и не смееха да помръднат. Шооран не забелязваше нищо освен далайна. Влагата кипеше, надигаше се пяна, маарахът не се сети да избяга навреме, подскочи високо във въздуха и после остана като паметник на самия себе си, навеки впримчен в камъка. Далайнът бавно отстъпи пред новия оройхон.
„Това беше — помисли си Шооран. — Остана ми само един ден живот. Но пък тези ще трябва да правят нова топачка.“
Най-после някой от началниците се освести, чуха се команди, част от церегите подгониха жителите към сушата, други свалиха каторжниците от кръстачките и ги поведоха след тях през водите, които вече бликаха от новия оройхон.
През нощта ги държаха затворени в алдан-шавара. Никой не говореше, само Топения от време на време потриваше ръбестата си глава и сумтеше:
— Ееей!… Брееей!…
На сутринта дойде старши брат — не онзи, който отговаряше за каторжниците, а друг, явно от най-висшето командване. Спря на прага на алдан-тесега, огледа изнурените, вдигнати към него лица и заговори бавно, като наблягаше на всяка дума:
— Не ви питам за нищо. И няма да ви питам. И без това знаете за какво става дума. Никой повече няма да говори с вас за това. Всички вие, без изключение, ще получите храна и така нататък. После ще ви отведат на брега и ще ви оставят сами. Ако искате, можете да висите там, докато далайнът пресъхне. Аз обаче бих искал друго. Така че животът на всички ви е в ръцете на един от вас. Това исках да ви кажа.
И братът излезе. Няколко жени с уплашени очи донесоха чисти дрехи и вода за миене. Топения изведнъж взе да става нахален и поиска и лепенка за бузата си. Братът, който беше останал да ги пази, заломоти, че изобщо не трябвало да говорят, но прати и за лепенка.
— Нали трябва да ше моля — доволно каза Топения. — Пък беж лепенка молитвите ми не ше шуват добре.
— Знам ги аз твоите молитви — каза братът. — Да бяхте свята дузина, всичко щеше да е ясно. Вие обаче сте дузина плюс един. Ще рече, един от вас не служи на Господа, а на Йороол-Гуй. И да ти кажа, май се сещам кой е той.