Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Останалите цереги отстъпиха въпреки заповедите на вбесения Моертал. Победителите бързо съблякоха убития, а Еетгон — той беше единият младеж — се наведе над другия и каза:
— Охо, тоя още е жив!
Върза му ръцете зад гърба с тънък шнур и после му духна в носа, за да го свести. Церегът се задави и затръска глава.
— Е — попита го Еетгон, — разбра ли какво стана?
Пленникът мълчеше и като омагьосан гледаше ножа в ръката му. Подчинявайки се на едва забележимите движения на пръстите, на острието ту се появяваше, ту изчезваше черната точка на отровното жило.
— Разбра — каза Еетгон след няколко секунди. — Сега ще говориш. Ухерите не ме интересуват. Искам да знам къде са татаците и колко са.
— Нищо няма да кажа — прегракнало каза церегът.
Като чу гласа му, Шооран, който стоеше до тях, потръпна и го погледна по-внимателно. Да, пленникът им беше Турчин, от неговата бивша дузина. Как не го беше познал по ловкостта му с копието?
— Ще кажеш, ще кажеш… — засмя се Еетгон. — Всичко ще кажеш…
— Що не ходиш в шавара — изруга Турчин.
Шооран разбираше, че Турчин не е толкова глупав, че да не знае какво ще му се случи. Но добре познаваше характера на бившия си другар и особено упоритостта му, по-точно казано ината му.
— Нищо няма да каже — обади се Шооран. — Знам, че няма.
Турчин се обърна, смръщи вежди и каза само:
— Ти?!
— Както виждаш — отговори Шооран.
— Ти си… ти си предател! — кипна Турчин. — Мястото ти е в шавара! Трябва да те удушат пред всички! Да те хвърлят за храна на зогговете!…
— Само че няма да е днес. — Шооран му обърна гръб, постоя неподвижно няколко секунди, после пак се обърна, наведе се и преряза връвта, която стягаше ръцете му. — Тръгвай. И гледай да не те пленим пак. Втори път няма да те пуснем.
Турчин не чака да го канят повече, а бързо стана и тръгна, после затича.
Еетгон, който ги беше наблюдавал мълчаливо, понечи да хукне след него, но после като че ли си спомни нещо, спря и чак когато церегът се скри зад тесегите, изсумтя:
— Много обичаш… да пускаш.
— Такъв съм си — отговори Шооран.
Оставиха постове и се оттеглиха, заслушани в гласа на далайна — Многоръкия преследваше церегите.
Шооран вървеше и усещаше злобния поглед на Еетгон. Отдавна вървяха така, рамо до рамо, макар между двамата да нямаше дори и намек за приятелство. Нещо повече, Шооран непрекъснато долавяше неприязънта на младия изгнаник. И в това нямаше нищо чудно — хората често изпитват неприязън към онези, на които са задължени с нещо. Свързваше ги единствено обичта им към Чаарлах, не по-малко странна, отколкото взаимната им неприязън. С Еетгон в случая всичко беше ясно: навремето Чаарлах го беше намерил болен, беше го изцерил и после бяха тръгнали заедно да обикалят оройхоните. Колкото до Шооран… в Чаарлах може би го привличаше това, че разказвачът също не беше като всички, беше различен.
Лагерът на изгнаниците се намираше на кръстопътя на синорите, там, където четири оройхона опираха ъглите си един в друг. Един от оройхоните се беше появил съвсем наскоро, когато изгнаниците вече бяха приклещени тук от Моертал. Безредиците, възникнали в лагера след появата му, бяха пресечени незабавно и жестоко: Еетгон уби двамата, които викаха най-много, при това измъчва единия пред очите на всички и макар изгнаниците да бяха свикнали с какво ли не, бяха направо ужасени.
— И да не съм чул повече думата „илбеч“! — викаше Еетгон и бичът му не убиваше жертвата, а само я нарязваше така, че от раните бликаше кървава пяна. — Той си знае какво прави! — Бичът продължаваше да реже кървящата плът като бръснач. — А вие хем не можете да го направите, хем не знаете защо го прави! — Още един удар с бича. — Оставете го на мира! — И последният удар милосърдно доуби жертвата му.