Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Не ши прав, увашаеми. Ние шме ши тошно швята дужина — и Той.
Като чу това „Той“, придружено от изблещване на единственото око на Топения към тавана, Шооран едва не се разсмя и трябваше да си прехапе устната, за да се сдържи.
„Само жените вярват в тези неща“ — прозвуча в главата му. От кого беше чул тези думи? От присмехулника Хулгал или от баща си, когото не помнеше? Във всеки случай той не вярваше повече в божествения разум на Йороол-Гуй, отколкото му позволяваше собственият му опит, а пък Тенгер, който беше заточил хората в далайна, мразеше от дън душа.
На другия ден ги нахраниха (за пръв път с достатъчно каша, и то приготвена както трябва), после ги вързаха (вярно, не с груби хитинови върви, а с меки ремъци от кожа на бовер) и ги поведоха. Охраняваха ги три дузини, командвани от старшия брат, който преди беше отговарял за работилниците, а сега беше получил повишение.
— Ремъшите ше раштягат — прошепна Топения на Шооран, докато излизаха.
— И какво? — попита Шооран и погледна към церегите.
— Нишшо. Моше да швърши работа.
За чудото вече знаеше цялата страна. Бяха надошли хора и от сухите оройхони и докато вързаните минаваха покрай тях, мнозина им се кланяха.
— Виждаш ли колко ни обичат и колко са ни благодарни — тихичко подхвърли Шооран на Топения.
— Мълши! — изсъска той и Шооран чак сега разбра, че въпреки всичко Топения се отнася към ставащото съвсем сериозно.
Вървяха дълго, през цялата страна, и като гледаше земите, Шооран се увери, че разказите на каторжниците отговарят на истината. Оройхоните бяха разорени като след скорошна война. Пътеките минаваха направо през нивите, понякога по няколко една до друга, широки и отъпкани — очевидно всеки минаваше така, както му е удобно. Посевите бяха изпотъпкани или изтръгнати из корен. Дори алдан-шаварът, в който пренощуваха, беше занемарен и не приличаше на нищо. И Шооран за пореден път се увери до каква степен може да западне една страна, та дори всичко в нея да расте и да връзва само, ако няма грижовна ръка, която да го опази и да го прибере.
На втория ден стигнаха до целта си, а на третия ги изведоха до далайна.
И пак ги завързаха за кръстачките — този път с меки ремъци, — а после ги оставиха сами. Шооран разбираше, че церегите не са си отишли, че са някъде наблизо, но никой не гледаше какво правят вързаните на кръстачките. Новият оройхон беше по-важен от любопитството, а внезапно появилият се и пленен илбеч беше нужен на властите съвсем сериозно и за дълго. Между кръстачките пък бяха сложени щитове, та дори самите приковани да не могат да се виждат.
Не му беше трудно да се сети къде са ги довели. Наблизо пушеха авари, значи бяха до мъртвата ивица — пътя към Земята на старейшините. Добрите братя, които не бяха успели да опазят своето, искаха да заграбят чуждото.
Шооран въздъхна и почна да се съсредоточава. За добро или за зло, заради праведни или неправедни цели, свободен или вързан, той трябваше да изпълни дълга си. Та ако ще след това да се пролееше кръв и някои хора да станеха по-нещастни — но докато имаше далайн и имаше илбеч, илбечът беше длъжен да строи. Та дори само за това на света да има още един оройхон.
Следващия оройхон издигна след седмица. След още една — още един. После не ги закачаха цял месец и Шооран реши, че сигурно се е появил Йороол-Гуй и братята не искат да рискуват и изчакват. Месецът мина и ежеседмичните излизания до далайна се подновиха. Първото предположение на Шооран излезе правилно: братята искаха широк три оройхона път към земите на старейшините.
Вечер и през свободните дни затлъстелите от безделие каторжници седяха в алдан-шавара, играеха на зарове просто така или пък залагаха вечерната си порция месо (вече им даваха и месо, и наъс, и изобщо всичко освен вино) и съзнателно избягваха забранената тема. Единствено Уйгак — кльощав, но страшно лаком дребосък, глупав, но пък толкова законопослушен, че не беше ясно как са го пратили на каторга и как после се беше озовал сред вдигналите бунт, от време на време въздишаше, придърпваше някоя купа със спечелено на зарове месо и казваше:
Провървя ни, братлета. Дано цял живот да си живеем така.
— Боверите в потока също сигурно си мислят, че им е провървяло — отвръщаше му навъсеният Куюг, — ама не знаят, че харпунът вече е вдигнат над тях.
— Глупости! — сърдеше се Уйгак. — Боверите нямат капка мозък, а там, горе… — И многозначително вдигаше мазните си пръсти към тавана и към небето.
Шооран повечето време си мълчеше, спеше и само слушаше разговорите на останалите. Сравнението с боверите не му даваше мира и той очакваше неприятности. Освен това непрекъснато си представяше картата на света и наместваше на нея новите оройхони. Не бяха чак толкова много. Ако беше на свобода, за това време щеше да издигне много повече.