Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Смени тънките си цървули, с които нямаше да стигне далече, с тежките, снабдени с игли обуща на церега. Ризницата също му беше по мярка. Над нея облече мекия му жанч. Взе копието и ножа на убития младеж, нави и бича. Не взе само опръскания с кръв шлем. Вслуша се. Шумът на битката се приближаваше.
Очаквалите лесна победа братя отначало бяха отстъпили, но сега се бяха окопитили и численото им надмощие си казваше думата. Церегите на старейшините отстъпваха.
Шооран виждаше, че е заклещен на провлака като тайза в дупка. Пред него бяха позициите на оръдията, зад него кипеше битката — а той бездруго никога нямаше да се върне назад. Шумът и виковете се приближаваха, трябваше да направи нещо.
Когато усети в дупката си гъвкавия осезателен мустак на гвааранз или ръката на блед уулгуй, тайзата се крие в страничните проходи. Така направи и Шооран — влезе в шавара, който все още беше чист и празен, и се скри в мрака, като се мъчеше, изобщо да не мисли какво ще стане, ако пробуденият Йороол-Гуй реши да дойде на този оройхон.
През деня до суур-тесега още на два пъти се водиха ожесточени битки, но нито едната от страните не извоюва окончателна победа. Привечер и двете войски се оттеглиха на земите си, но беше ясно, че сутринта всичко ще започне пак. Да ги раздели сега можеше само Йороол-Гуй, но тази възможност беше най-лошата за Шооран. В шавара вече започваше да вони на нойт и дори да имаше предостатъчно време преди тук да се появят големите хищници, някой отровен зогг можеше вече да е тук.
Вечерта Шооран се измъкна от шавара и в последните отблясъци на червеникавата светлина отиде до далайна. Беше опасно да е толкова далече от спасителния синор, беше опасно и да се показва — наоколо можеше да има разузнавачи, — но просто нямаше друг изход. Това, което щеше да направи, щеше да помогне на Добрите братя да залеят с кръв Земята на старейшините, понеже те нямаше да могат да удържат широк фронт, но Шооран не съжаляваше нито едните, нито другите. Без сам да забележи, той беше стигнал до състоянието, неизбежно за човек, който може да промени света: да мисли за човечеството само като за цяло и да не жали хората поотделно. Сигурно точно така разсъждаваха блестящите одонти и сияйният ван, старшите братя и мъдрите старейшини. Такъв беше станал и той, илбечът. Но за негово най-голямо нещастие той все още беше способен, макар да обичаше човечеството като цяло и да презираше хората, да изпитва безкрайна жалост към всеки отделен човек.
И двете страни едновременно видяха новия оройхон. Зареваха раковини, покрай синора се разтичаха хора с факли. Братята хукнаха да хванат избягалия илбеч, старейшините спешно събираха сили да отразят евентуалната нощна атака. А Шооран, пръв стъпил на новата земя, се прокрадваше на четири крака между тесегите все по-далече и по-далече от цялата тази суматоха.
Сутринта фронтът беше пробит и Шооран, за да не попадне пак между двете страни, побягна на запад, където страната се издаваше дълбоко навътре в далайна. И дузина дузина пъти благослови старейшините, които бяха докарали поданиците си до такова състояние, че те само се кланяха, мълчаха и се подчиняваха. Защото ако в неговата родина имаше такива сражения, всеки земеделец щеше да грабне харпуна и да извади скрития на сигурно място бич и да умре — но да не позволи на никого да стъпи на нивата му, докато зърното не е прибрано. Бандитите — нощните пархове — знаеха това и правеха набезите си чак след прибирането на реколтата, защото бяха разбрали отдавна, че стопаните са по-опасни дори от церегите. Даже одонтите, когато планираха хайките си, поглеждаха календара.
Тук трябваше да се пази само от въоръжени хора, но всички, които можеха да носят оръжие, бяха около границата и Кръста на Тенгер, където се водеха боевете. Баргедите — бяха страшно много, по повече от дузина на всеки оройхон го гледаха със страх и злоба, но не смееха да се обадят.
Шооран стигна до далайна, но не искаше да се издава и затова не построи нов оройхон, а тръгна обратно. Спомни си, че някъде тук трябва да е родното място на стареца и си помисли колко беди беше донесъл в тези оройхони той, неговият наследник. Неизвестно защо неудържимо му се прииска да види местата, където беше живял Енжин. Ориентира се по трите навлизащи в далайна оройхона, построени в нощта на смъртта на Атай, и тръгна навътре в страната.
Оройхонът на стареца по нищо не се различаваше от другите. Навсякъде туйвани и нивя, палатките на служителите бяха долепени до безбройните еднакви тесеги и по никакъв начин не можеше да познае до кой от тях беше седяла Атай.