Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Пак се срещаме, а? — злорадо каза Гуйлах. — И каква красавица търсиш сега?
Човекът направи мълниеносно движение, в ръката му незнайно откъде се появи бич и изби раковината от ръката на церега той тъкмо се канеше да я надуе за тревога.
— Искаш да видиш дали умея да се бия ли? — със съскащ шепот каза пратеникът. — Опитай. Минах с бой през онези зад мен, ще мина и тук.
Гуйлах отстъпи две-три крачки, вдигнал копието пред себе си, макар да съзнаваше колко ненадеждна защита е то срещу бича.
— Така е по-добре! — Пратеникът се засмя беззвучно. — Връщай се при ухерите. Земята на старейшините е завладяна от Добрите братя. Скоро тук ще стане напечено.
И като плесна с бича, се скри зад близките тесеги. Гуйлах безпомощно погледна церега и изсумтя:
— Виж сега, като не успя да го хванеш, ще си мълчиш! Нищо не е станало. Разбра ли ме?
Шооран вървеше по мокрия оройхон: стискаше копието в ръка, дръжката на бича се подаваше изпод жанча му. В голобрадото му лице не беше останало нищо юношеско — просто един въоръжен изгнаник вървеше през изгнаническите оройхони. Бяха му трябвали две години да обиколи целия свят и сега се връщаше — съвсем различен човек.
В древни времена целият свят бил от земя, а далайнът бил съвсем малък и едва можел да диша. Нямало щастие на света обаче, защото макар да имали толкова много прекрасна земя, хората не знаели как да живеят на нея и всеки казвал на брата си:
— Това, което виждаш, е мое, и всичко друго пак е мое. И тогава хората почнали да воюват и любовта се свършила.
Най-могъщ измежду хората бил Йор — воин с плащ от черна кожа. Той вече бил завоювал половината свят и отдавна бил забравил броя на покорените от него оройхони, но алчността му била ненаситна и когато покорявал нова земя, забивал в нея копието си и казвал:
— Тази земя е моя от днес и до края на света!
Но когато Йор тръгнал да завоюва другата половина на вселената, срещу него се изправил непобедимият Гур с плащ от кожа на пъстър бовер. Той също не знаел броя на покорените от него земи, но искал да има още повече и когато завземал някой оройхон, удрял по тесегите с тежкия си боздуган, пръскал ги на парчета и викал:
— Тази земя е моя и всеки, който посегне на нея, ще умре!
И двамата се срещнали на средата на света и се погледнали с омраза. Зад гърба на всеки от тях стояли безчетни войски. Единият забил копието си в камъка, другият разбил един тесег с боздугана си и и двамата нарекли земята своя.
И почнала люта битка.
Били се месец, били се година, воините им — едните с черни, другите с пъстри плащове — умирали край тях, и никой не можел да победи. От отъпканата от краката им пръст се вдигала прах, все едно на тази земя никога не била расла хлебна трева, а открай време, била безплодна и суха като ивицата покрай аварите.
Но на опустошената от войната земя все още бил оцелял един стрък, на най-видното място стоял той, и имал две нежни зелени листенца. И казал стръкът:
— Опомнете се, хора, вижте на какво направихте земята! Вие я убивате и тя няма да може да издържи тежестта ви. Само аз продължавам да я крепя със слабите си корени. Оставете ме да израста и да стана могъщ туйван, и ще крепя земята дълго.
Но никой не чул гласа на зеления пророк и скоро тежката обувка на единия от героите го стъпкала и смазала двете нежни зелени листенца върху камъка.
И тогава светът се пропукал. Нищо вече не крепяло оройхоните заедно и те се отделили един от друг, досущ като враждуващи хора, и в пукнатините нахлула влагата на далайна. И пълководците и войските им потънали в бездната, но никой не чул воплите им сред рева на талазите.
Злото се върнало при своя родител. Йор, Гур и всичките им цереги станали ръцете на страшния Йороол-Гуй. Но и там не спрели да враждуват. Всеки, който е виждал княза на далайна, знае, че черните му ръце враждуват с пъстрите му ръце и че взаимно си отнемат плячката, макар после да я тикат в една и съща паст.
А оройхоните, където се е водила тази война, и до днес са безлюдни и покрити с огнени блата, които разделят хората, за да не могат те отново да воюват.
Така е бил променен светът и сега, когато Йороол-Гуй плува там, където навремето са се издигали оройхони, се смее и казва:
— О, хора! Тенгер ви създаде, за да ме сломите, но вие никога няма да можете да ме победите, защото прекалено много обичате да убивате. И макар на външен вид, телесно, да приличате на стареца, душата ви е моята. И затова съм спокоен и знам, че вечно ще плувам в студените дълбини на далайна.