Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Шооран се сниши и като се стараеше да върви колкото се може по-близо до пушещите скали, тръгна напред. И чак когато излезе на откритото пространство, видя, че пътят не е свободен — един от церегите беше останал на пост. Лицето му не се виждаше заради вързаната пред устата и носа му гъба, но явно беше някой от онези, които ги бяха охранявали, и ги познаваше до един. Шооран също имаше гъба, но петната от изгарянията по челото издаваха кой е и какъв е.
— Ето ти го още един — доволно каза церегът. — И то май най-важният. Стой!
Шооран обаче изобщо не мислеше да бяга. Бичът вече пееше в ръката му.
— Нищо не съм казал — каза Шооран повече на съдбата, отколкото на противника си. — И не ме интересуват никакви проклятия. — И продължи, вече обръщайки се към церега. — Защото сега ти ще умреш.
Гъбите заглушаваха гласовете им и това беше добре дошло за Шооран, защото церегът не можеше да извика за помощ. Но той май и не мислеше да го прави — изглеждаше опитен воин и не се уплаши от бича, чийто връх свистеше невидим почти пред очите му. Съвсем тъничка жилка, мустак на парх, но способна да изтръгне копието от ръцете на врага и да среже и дрехи, и броня, и тяло. Малцина можеха да си служат така с бич, но Шооран като юноша се беше упражнявал месеци и години и сега беше доволен, че навремето е проявил такова упорство.
Церегът отдръпна копието зад гърба си, та бичът да не го заплете, с лявата си ръка смъкна от пояса си тежка кост от бовер, вързана на ремък, и я развъртя. Не можеше да удари противника си от това разстояние, но ремъкът щеше да издържи удара на бича и да го усуче. Тогава щяха да им останат само копията, а това на Шооран беше в лявата ръка и церегът щеше да има предимство.
Закръжиха по тясната площадка, изсъхналите от жегата боклуци хрущяха под краката им. Шооран удари пръв трябваше да бърза и не можеше да чака. Посегна напред с бича и в същия миг хвърли и копието, но не в защитените от бронята гърди на противника си, а в ръката, която въртеше оръжието. Церегът успя да я отдръпне, но това наруши ритъма, тежката кост безполезно увисна и без да му дава време да я развърти отново, Шооран перна с върха на бича прозрачния шлем. Той се сцепи и половинките му изтропаха на камъните, церегът залитна и замахна с копието — виждаше, че Шооран е с ризница под жанча, и затова се целеше в лицето му. Острата кост разпори кожата на илбеча покрай едното око, точно под слепоочието, но в следващия миг бичът удари незащитената вече шия на церега и крясъкът му замря в задавено хъркане.
Шооран грабна копието си и без да поглежда повече убития, хукна към Търговския оройхон. Искаше му се там да няма никого.
Гуйлах, сега командир на една от дузините, охраняващи южната граница на свещената държава на вана, беше доволен, защото службата му тук свършваше. Утре щяха да го преместят в алдан-шавара, пак като дузинник, и вече нямаше да служи на мъртвата ивица, където дори дишането беше неприятно. Дълго беше чакал това преместване, защото отдавнашната история с безумната Нарвай беше навредила на кариерата му.
Гуйлах не обичаше да си спомня за това. От една страна, тогава беше изпълнил дълга си — беше разбрал, че мръсната изгнаничка е илбеч, и я беше хванал, за да не се измъкне при враговете. Смъртта й обаче го беше очернила и на, вече втора година чакаше да го повишат. Не разбираше защо — нали проклятието на Йороол-Гуй тегнеше върху илбеча, а не върху онзи, който го хване. От друга страна, поговорката, че който посегне на безумец, ще си изпати, излизаше вярна. И все пак радостният ден най-сетне беше дошъл — оставаха му само три часа служба в блатото. Колко хубаво щеше да бъде в алдан-тесега…
Но не можа да си помечтае за приятното бъдеще, защото видя някакъв човек: той се покатери по боклуците, натрупани на границата, за да затруднят минаването, и крадешком се запромъква напред, право към Гуйлах. До дузинника имаше само един церег, останалите бяха на пост до ухерите.
Гуйлах даде знак на подчинения си и двамата заедно изскочиха пред нарушителя на границата. Той мигновено спря и приклекна, готов и да побегне, и да се брани. По стойката му си личеше, че е опитен боец. Лицето му беше обезобразено от изгаряния, слепоочието му беше цялото в кръв, но Гуйлах все пак веднага го позна: пред него стоеше фалшивият пратеник, който тогава, в онзи проклет ден, беше опитал да мине на Търговския оройхон, понеже уж търсел някаква жена. Впоследствие се изясни, че благородният Ууртак не е пращал никого до границата, и подозрителната история с пратеника самозванец също бе навредила на кариерата на Гуйлах.