Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Скоро вече не го ловеше сън, а месото му стана безвкусно. Намери изход в разговорите си с Топения — беше достатъчно да му зададе един въпрос и той се отпушваше и почваше да разказва по цял ден. Просто трябваше да свикнеш с фъфленето му и тогава ти ставаше ясно, че всъщност разказва много интересни неща.
— За какво те осъдиха първия път?
— Не ме ошъдиха, а ме охладиха. Жа машката. Направих ши машка от рибешка кожа. Като я натъркаш шъш шуров харвах, пошва да швети в тъмното. Штрашно! Шлагам си я и ше кашвам на кокили. И ижлижам ношшем на полето и викам на пажачите: „Пожнахте ли ме?!“ И те хукват да ши чиштят гашшите. Вшичките оройхони бяха мои. Обаше накрая ме хванаха. Три пъти ме топнаха. Шешште бяха пошле, то беше жа друго…
Единайсет дузини и първият оройхон съедини двете страни, разделяни дотогава от огненото блато. И щом камъкът се втвърди, отрядите цереги, спотайващи се наблизо, се хвърлиха в атака, като разчитаха главно на изненадата. Точно това обаче не беше възможно, защото отсреща бяха забелязали новопоявилия се оройхон още преди седмица и се бяха подготвили.
Церегите на Добрите братя настъпваха, без да се крият, и залпът на татаците буквално ги покоси — от предните дузини не остана почти никой. Задните пък бяха прегазени от ответната атака на старейшините.
Пазачите на Шооран и останалите каторжници дори не успяха да ги, развържат — така внезапно изникнаха в кълбетата пушек откъм мъртвата ивица облечените в брони противникови бойци. Гърдите им изглеждаха голи зад прозрачните люспи, в ръцете им пееха бичовете, над раменете им стърчаха къси копия. Схватката беше съвсем кратка — пазачите бяха избити и бойците от Земята на старейшините продължиха напред, без да обръщат внимание на вързаните за кръстачките хора — може би ги взеха за жертви, предназначени за Йороол-Гуй.
Брегът опустя. Шооран разбираше, че това ще е само за малко и че сега е единственият му шанс да възвърне свободата си. Напрегна мускули, но меките уж ремъци не поддадоха. Ако се беше сетил да се напрегне преди, когато го бяха връзвали, сега може би щеше да има късмет и да се освободи, но в момента беше безпомощен. Нищо не го болеше и дори до известна степен му беше удобно — под краката му имаше стъпенка, можеше да виси така дълго, без никакви неудобства, здраво вързан и неспособен да помръдне дори пръста си.
Не помнеше да е плакал някога, но сега сълзите сами бликнаха от очите му — сълзи на гняв и безпомощност. Беше се оказал неспособен да се бори, нямаше как и къде да приложи силата си, не можеше дори да помръдне.
Зад съседния щит се чу шум, после някаква ругатня, някой тежко скочи на земята и побягна към тесегите — беше един от другарите му.
— Ей! — викна Шооран. — Отвържи ме!
Но онзи дори не се обърна.
Шооран изскърца със зъби от злоба и отчаяние.
— Бе да ши бяга като шше — чу се зад него гласът на Топения. — Аш не шъм илбешът, мога и да поишшакам.
И почна да развързва ремъците му.
Двамата, а после трима — освободеният Куюг се присъедини към тях — бързо развързаха останалите. Повечето тутакси хукваха да бягат и скоро до синора останаха само четирима бивши каторжници и бивши чудотворци — Шооран, Топения, Куюг и Уйгак.
Ражделяме ше — каза Топения. — Някой от наш беше илбешът, пък ишторията жа петимата братя ши е прикашка жа вешерно време. Не шша да я прешивявам.
— Прав си — съгласи се Шооран и мислено благодари на умния старец. Макар че кой го знаеше всъщност старец ли беше.
— Къде бе? — объркано възкликна Уйгак. — Дайте да се връщаме. Кой ще ни храни сега с месо?
— Ти оройхони ще строиш ли — попита го Куюг.
— Какви оройхони! — викна Уйгак. — Обаче нали дават месо! Вие както щете, аз оставам.
Другите трима бързо тръгнаха, в началото един до друг, но след трийсетина крачки всеки си избра свой път.
— Ей! — подвикна Шооран на Топения. — Ти на колко години си?
Топения спря, обърса чело с двупръстата си щипка и отговори:
— На две дужини. Шъвшем шкоро шше ги направя.
Шооран тръгна към Земята на старейшините. На новия оройхон — той още не беше оцапан от нойт, а само с кръв — се преоблече: взе дрехите и снаряжението на един убит церег, който лежеше на земята, подложил ръце под лицето си, сякаш спеше. По слепоочието му имаше засъхнала кръв — явно го бяха ударили с боздуган. Като се мъчеше да не гледа младото му лице, Шооран го съблече и му се извини наум: „Вече не ти трябват дрехи“.