Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Шери изтича в кухнята. Чувах я как захлопва вратичките на шкафчетата, как отваря и затваря чекмеджетата.
Отидох при нея. Тя стоеше насред стаята с извадено напълно празно чекмедже в ръката й. Очите й горяха с див блясък.
— Трябват ми найлонов плик, тиксо и ножица.
Нямаше смисъл да задавам глупави въпроси. Отворих малкото чекмедже на готварската печка и подадох на Шери ножица и тиксо. Торбичките бяха сред малкото неща, които можеха да се намерят в широкия кухненски бюфет.
Шери ги грабна от ръцете ми и се втурна към гостната. Нямах никаква представа какво е намислила, но тя имаше медицинско образование, аз — не. Ако с това можеше да осигури на Зейн още няколко минути, аз бях „за“. Линейката все някога щеше да пристигне. Въпросът беше да остане жив дотогава.
Доколкото можах да видя, Шери не използва ножицата. Залепи с тиксо плика към гърдите на Зейн, но остави незалепен един ъгъл. Явно беше нарочно, но аз не се стърпях и попитах:
— Защо единият ъгъл не е залепен?
Тя отговори, без да откъсва поглед от своя пациент:
— Отвореният ъгъл ще му позволи да диша. Когато вдиша, пликът спада и закрива раната. Това се нарича „превръзка-клапа“. — Говореше така, сякаш чете лекция. Не за първи път се запитах каква ли е Шери извън света на чудовищата. В нея сякаш живееха две различни личности. Никога не бях виждала някой — било то човек или чудовище, — който беше толкова различен в различните ситуации.
— Това ще му помогне ли да доживее до пристигането на линейката? — попитах аз.
Тя най-накрая ме погледна много сериозно.
— Надявам се.
Кимнах. Това беше повече от всичко, което можех да направя аз. Умеех да пробивам дупки в хората, но не ме биваше особено да запазвам живота им.
Ричард донесе одеяло и покри с него краката на Зейн, а горната част на одеялото Шери постави около раната така, както счете за нужно.
Ричард не беше облечен, бе само с хавлия около кръста. На загорялата му кожа блестяха капчици вода, явно не бе имал време да се подсуши. Когато се наведе да завие Зейн с одеялото, хавлията се изпъна по задника му. Гъстата му коса падаше на тежки кичури и струйки вода се стичаха от тях по гърба.
Той се изправи и хавлията оголи голяма част от бедрото му.
— Имам и по-големи хавлии — казах аз.
Той ме погледна и се намръщи.
— Чух изстрели. Размерът на хавлията не ме вълнуваше в този момент.
— Прав си. Извинявай — кимнах аз. Моят гняв към Ричард изглежда намаляваше право пропорционално на количеството на дрехите му. Ако той наистина искаше да спечели войната, трябваше само да се съблече и аз веднага щях да вдигна бялото знаме и да заръкопляскам. Смущаващо признание, но почти вярно.
Той прокара ръка по косата си, приглади назад кичурите, паднали върху лицето му, и изстиска водата. Това движение чудесно подчертаваше красотата на гърдите и ръцете му. Той леко изви назад гърба си и цялото му тяло се изпъна в дълга мускулеста линия. Знаех, че нарочно го излага на показ. Винаги ми се е струвало, че не съзнава какъв ефект има върху мен това, но сега разбрах, че си дава сметка. Докато гледах в гневните му очи, разбирах, че ми показва тялото си преднамерено. Виж какво си пропуснала, какво си изгубила, казваше ми без думи. Ако бях изгубила само великолепното тяло, нямаше да ми е толкова тежко.
Липсваха ми неделните следобеди, когато гледахме стари мюзикли. Съботните излети в гората, наблюдението на птиците, или целите уикенди, посветени на плуване със сал по Мерамек. Липсваха ми разказите му за случилото се през деня в училището. Той ми липсваше. Тялото му беше само един много приятен бонус. Надали по света имаше толкова рози, че да ме накарат да забравя онова, което Ричард почти бе станал за мен.
Той закрачи наперено към стълбището, за да продължи прекъснатото си къпане. Ако имах толкова силна воля, колкото би ми се искало да имам, нямаше да гледам след него. Изведнъж си представих съвсем ясно как излизвам капките вода по гърдите му и дръпвам рязко малката бяла хавлия. Този образ беше толкова ярък, че ми се наложи да извърна поглед и няколко пъти да вдишам дълбоко. Той вече не беше мой. Може би никога не е бил.
— Не искам да те откъсвам от приятната за теб гледка, но кой е мъртвият и защо се опита да те убие? — попита Джамил.
Ако си помислех, че вече съм достатъчно смутена, нямаше да съм права. Фактът, че бях позволила тези глупави мисли за Ричард да ме отвлекат от много по-жизненоважния въпрос за нереализирания убиец, само доказваше, че не съм в час. Това бе лекомислие, което не можеше да се опише с думи, непредпазливост, водеща към гибел.