Лявата ръка на Бога

Осем дни по-късно групичка генерали на Матераците, самият маршал и Випонд се събраха зад дългите брезентови прегради, използвани обикновено за насочване на елени към дами от висшето общество, желаещи да се позабавляват с лов. Също тъй безмилостно предпазлив като Кейл, Албин бе решил, че ще е най-добре да запазят демонстрацията в тайна. Нямаше представа защо, но трите момчета вечно криеха нещо и следователно бяха непредсказуеми. А около онзи Кейл вечно витаеше предчувствието за неприятности. Струваше си да вземе предпазни мерки.

Пет минути след началото на демонстрацията Албин разбра, че е допуснал ужасна грешка. Не е лесно да възприемеш дълбоко в душата си, че способните, работливите, умните и ученолюбивите трябва винаги да отстъпват на по-некадърните, но родени по-нависоко, най-добрите места край онова, което поетът Демидов нарича „голямата копаня на живота“. Тъй като често общуваше с Випонд — усърден мъж, надарен с изключителни способности, — детското чувство за справедливост, укрито в душата на Албин, старателно си затваряше очите пред факта, че аристократът Випонд лесно би могъл да стане канцлер, дори ако беше кръгъл глупак. Генералите, очакващи началото на демонстрацията, бяха не по-добри и не по-лоши пълководци от който и да било свой роднина. Пекари, пивовари, зидари — всички в Мемфис спазваха рожденото право също тъй строго, както всяка графиня от Матераците. Ти си идиот, помисли Албин, и заслужаваш това унижение. Въпросът не беше там, че тия тримата бяха деца — макар и твърде странни, — а че не спадаха дори към простолюдието. Човек може да уважава един зидар или оръжейник; дори грубостта към слугите се смяташе за вулгарна от повечето Матераци. Но тези момчета нямаха самоличност, бяха скитници без принадлежност и най-главното — едно от тях бе стигнало твърде далече. Не че генералите биха насърчили грубостите на Монд и Соломон Соломон — широко известен като простак; само че уреждането на тия неща бе работа на самите Матераци. Несправедливостите към простолюдието се уреждаха тихомълком, или пък просто не се уреждаха и толкоз. Не се полагаше оскърбеният да поеме отмъщението в свои ръце, и то по ефикасен и също толкова оскърбителен начин. Фактът, че Кейл сам си уреди сметките, представляваше болезнена заплаха. И може би са прави, помисли си Албин.

Пръв беше Клайст. На триста метра от групата бяха подредени дванайсет войници от дърво, обикновено използвани за тренировки на бой с меч. Матераците познаваха лъковете, но ги използваха предимно за лов — елегантни и скъпи вносни оръжия от няколко слоя различно дърво. Лъкът на Клайст поразително приличаше на метла. Изглеждаше невъзможно човек да прегъне нещо толкова грозно. Той притисна към земята долния край на лъка и го подпря с ляв крак. Хвана тетивата точно под примката и започна да огъва. По-дебело от мъжки палец, дървото бавно се изви в мощните му ръце, после той сръчно намести примката в жлеба. Разбира се, положи максимални усилия да не проличи, че се затруднява да обтегне лъка, с който биха се справили само най-силни мъже. Обърна се към стрелите, подредени в полукръг на земята зад него, взе една, намести я на тетивата, изпъна я до бузата си, прицели се и стреля. Всичко това стана с едно непрекъснато изящно движение. Още стрели последваха първата на интервали от пет секунди. Чуха се единайсет плясъка от улучените мишени — и тишина, когато едната стрела прелетя край целта. Един от хората на Албин изскочи иззад укритието от греди и потвърди резултата като размаха две флагчета: 11 от 12. Маршалът изръкопляска възторжено, генералите последваха примера му, но без възторг.