Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Не бе изненадващо, че Саймън Малоумния, както го наричаха зад гърба на баща му и сестра му, започна да прекарва цялото си свободно време с Кейл, Клайст и Хенри Мъглата. Изненадващо бе обаче, че присъствието на глухонямото момче в компанията им не ги дразнеше толкова, колкото би могло да се предположи. Също като тях той беше измъчван и презиран, но го съжаляваха и защото стоеше само на крачка от всичко, за което те мечтаеха — пари, влияние и власт, от която никога нямаше да може да се възползва. Освен това просто не го оставяха да им досажда. Вярно, често се държеше нелепо и даваше воля на чувствата си, защото никой не си бе направил труда да го научи на добро поведение. Те го учеха като му крещяха, когато ги дразнеше — което изобщо не впечатляваше глухонемия — или набързо го сритваха по задника, което даваше резултат. Скоро разбраха, че най-полезно е да престават да му обръщат внимание, щом изпадне в поредния пристъп на неразбираеми чувства. Това го мъчеше повече от всичко останало и той бързо усвои основните правила на добре възпитан изкупителски послушник. Макар тия правила да нямаха кой знае какво приложение из мемфиското добро общество, момчетата просто не познаваха други.
Арбел каза на Кейл, че със Саймън са се занимавали безрезултатно най-добрите учители. Но момчетата имаха едно предимство дори пред най-добрите учители в Мемфис. Изкупителите бяха разработили простичък жестомимичен език за дните и седмиците, когато не биваше да се разговаря. Послушниците, които попадаха по-често под тази забрана, разшириха допълнително този език. След множество безуспешни опити да накара Саймън да изговори някоя дума, Кейл почна да го учи на знаците и момчето бързо ги усвои: вода, камък, човек, птица, небе и тъй нататък. Три дни след като започнаха, двамата минаха през една градина с езерце, в което плуваха патици. Саймън дръпна Кейл за ръкава и му направи знак: „вода-птица“. Точно тогава Кейл за пръв път си помисли, че момчето може и да не е малоумно. През цялата следваща седмица Саймън попиваше жестомимичния език на Изкупителите като пресъхнала гъба. Оказа се, че изобщо не е малоумен, а напротив — разсъдлив и съобразителен.
— Трябва — каза веднъж Кейл, докато четиримата вечеряха в стаята си — някой да му измисли още думи.
— Каква полза, щом никой не знае какво показва? — попита Клайст. — С какво ще му помогне това?
— Но Саймън не е кой да е, нали? Той е син на маршала. Могат да наемат някой да разчита знаците му и да ги произнася на глас.
— Лебедовата шия ще плати — каза Хенри Мъглата.
Но Кейл имаше други планове.
— Не още — каза той и погледна към Саймън. — Мисля, че той заслужава да отмъсти на баща си и на всички останали, освен Лебедовата шия. Трябва да стори нещо голямо, някак да им докаже кой е в действителност. Аз ще наема човек.
Макар че откровено споделяше намеренията си, той не каза цялата истина. Знаеше много добре, че Арбел Лебедовата шия силно е променила отношението си към него, но нямаше представа до каква степен. Чувстваше, че трябва да я впечатли с нещо драстично — колкото по-силно, толкова по-добре.
И тъй, на другия ден Кейл влезе заедно с верния си наставник ИдрисПюк при Контрольора на Стипендиантското бюро, наричано от простолюдието Главанашки дом. Тук се обучаваха многобройните бюрократи, необходими за имперската администрация. Разбира се, най-важните постове бяха запазени за Матераците — губернатори на различни провинции, но и други длъжности, свързани с властта. Но макар да не го признаваха публично, те разбираха, че не разполагат с достатъчно аристократи, притежаващи необходимата мъдрост и благоразумие за правилно, или поне сносно управление на една тъй обширна държава. Главанашкият дом, където се признаваха единствено личните постижения, бе създаден, за да не рухне от некадърност имперската администрация. При всяко назначаване на някой глуповат син или племенник на Матераците за губернатор на една или друга покорена държава винаги го придружаваха голям брой възпитаници на Главанашкия дом, за да ограничат пораженията от управлението му. По този начин от чистия егоизъм на аристокрацията се роди мъдрост, позволяваща най-умните и амбициозни синове на търговците (но не и умните бедни момчета) да намират цел за амбициите си и да дадат своя принос за бъдещето на Мемфис. Така не се замесваха в заговори срещу установения ред — нещо, което неведнъж в историята е съсипвало висшата аристокрация.