Ковачница на мрак

Погледът на Фарор Хенд се спря върху спътничката й, която все още яздеше отпред, „конят“ под Т’рисс скърцаше и продължаваше да сипе прах, пръст и насекоми. „Дали тя не е истината за Витр? Това ли е посланието, което трябва да получим от нея? Невежествен за нас и безразличен за унищожението ни? Дали не ще се окаже гласът на природата: която говори без смисъл; която действа без разум?“

Но пък, ако това беше вярно, защо изобщо беше нужен пратеник? Морето Витр оповестяваше истината си достатъчно добре, ден след ден, година след година. Какво се бе променило? Фарор присви очи към Т’рисс. „Само тя. Измъкната от дълбините, изхвърлена на брега. Новородена и все пак — не. Сама, но Финара спомена за други — демони.“

Следобедът започна да гасне. Не срещнаха други ездачи. Не видяха никакви следи от живот освен кривите шубраци и безцелните гонитби на крилати насекоми. Небето беше безоблачно, топлината — потискаща.

Грубият терен напред бавно започна да прелива в дълбоки сенки, раздрани и накъсани, сухи скатове, дерета, през които някога с грохот се бяха свличали порои, но сега се сипеше само прах, надиган от сухи ветрове.

Очите на Фарор се бяха зачервили от безсъние. Загадката, която представляваше Т’рисс, бе сгънала ума й като лист хартия. Скрити бяха вече всички запретени слова за страст и дори тревогата й за съдбата на капитана — както и на Спинок Дурав — беше сгъната и скрита, и оставена в тъмнина.

Когато наближиха хълмовете, видя пътека, врязваща се пред тях. Т’рисс също я беше видяла, защото подкара коня си към нея.

— Внимавай вече — каза Фарор Хенд.

Жената я погледна през рамо.

— Да ни вдигна ли армия?

— Какво?

Т’рисс посочи.

— Глина и скала, мъртвите корени отдолу. Въоръжени с камъни. Под дълбоката глина има и кости, и корубите на огромни насекоми, всички с чудесна багра.

— Можеш ли да направиш нещо от земята, която те заобикаля?

— Ако ми беше хрумнало — отвърна тя и дръпна юздите, — можех да съм направила стражи от тревите, но само във форма, която вече съм видяла. Кон или като теб и мен.

— Но все пак си направила меч, с който да се защитиш, преди да се срещнем.

— Вярно. Не мога да обясня това, освен ако може би съм имала такова оръжие преди, но после съм забравила. Паметта ми като че ли е слаба, нали?

— Така мисля, да.

— Ако сме много, разбойниците ще ни отбягват. Ти така каза.

— Казах го. — Фарор се поколеба. — Каква сила използваш, Т’рисс, за да сътворяваш такива същества? От Витр ли идва тя?

— Не, Витр не създава, само унищожава.

— Все пак ти дойде от него.

— Не бях желана там.

Това беше ново.

— Сигурна ли си в това?

Т’рисс помълча за миг после кимна.

— То ме нападаше. Век подир век се борех. Нямаше никаква мисъл освен самата борба и тази борба, мисля, погълна всичко, което бях някога.

— Но нещо все пак се връща в теб.

— Въпросите, които не би задала, ми дават много за размисъл… не, не чета ума ти. Мога само да се досещам за тях, Фарор Хенд, но виждам добре битките, които водят те, на лицето ти. Дори изтощението не може да притъпи безпокойството ти. Помня болката от Витр: тя остава като призрак, който би искал да ме глътне цялата.