Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Да обвържеш един прекършен човек, с дума, с нишка или с верига, винаги беше загубена кауза. Още по-лошо, колко възможно бе прекършеният на свой ред да прекърши всичко, което му е дадено, включително младата Фарор Хенд? Не беше ли написал Галан: „Над тръпнещ под/ ще падат пепелища“ и нямаше ли светът на Фарор да тръпне така в компанията на Кагамандра Тюлас? „Ще я покрие с прах, ще я запраши от глава до пети и тя ще придобие цвета на камък, статуя сляпа за всяка градина. Галан, трябваше да можеш да напишеш за този годеж и добре да го поставиш на сцена. Виждам ножове в крилете.“
Серап се наведе към нея, дъхът на вкиснал ейл лъхна горещ на бузата на Шаренас.
— Ще дойдеш с нас тази нощ, нали? Виждаш ли колко нажежено става всичко? Кръвта кипва под кожата във времена като тези.
— И какви ще да са тези времена? — попита сухо Шаренас.
Севег от другата страна на Серап се изкикоти зад шепата си.
„Курвите на Хун Раал. Само това са те. Взима ги и ги хвърля сред тези, които иска да направи свои съюзници или, Бездната да не дава, приятели. Но аз не се интересувам от това, скъпи ми капитане. Заставам зад твоята кауза, както ще направи сестра ми, и братовчед ми също. Задоволи се с това, за да не ме разочароваш.“ Отдръпна се от братовчедките, като избегна протегнатата пиянска лапа на Рисп, и напусна главната зала.
В малкия вътрешен двор завари Тюлас да оседлава кон. Шестима Стражи правеха същото със своите коне, а десетина техни другари проверяха снаряжението на тези, които скоро щяха да напуснат форта. Светлината от фенера се люшкаше жълта и пълна с нощни насекоми. Шаренас видя един застанал наблизо коняр и му махна.
— Приготви коня ми — каза му. — Ще тръгна с тях.
Момчето бързо се отдалечи.
Тя вдигна очи и видя, че Тюлас се е вторачил в нея. Отиде до него.
— Знаеш умението ми с копие.
Той продължи да я гледа още миг, после се обърна към коня си.
— Много се радвам, че ще дойдеш с нас, Шаренас Анкаду, и ти благодаря.
— Твърде малко любов има на света, за да я видя така застрашена.
Забеляза как се вцепени от думите й — но съвсем леко, защото беше свикнал да се владее.
— Говори ли със Спинок Дурав? — попита тя.
— Да, преди да го повали умората.
— Значи имаме диря.
— Да.
Конярят доведе коня й и тя се примири с предстоящата дълга изтощителна езда. Но беше решена да види тази гонитба. „Все едно, по-добре конят, отколкото курвата. Ако онзи Дурав беше с очи, отворени за нощта, е, можеше и да остана във форта. Изключително чаровен млад воин.
Дали Финара и Фарор са си го споделили вън в пустошта?“
Развеселена от тази мисъл, тя яхна коня.
Другите бяха готови. Портата се разтвори още веднъж за тази нощ и всички подкараха навън.
В удобната, макар и скромна стая на командира Илгаст Ренд се настани на паянтовия стол и примижа, щом той изскърца под него. Калат Хустаин, седнал на също такъв стол срещу него, попита:
— Какво мислите, че има да каже тя?
Илгаст потърка очи и примига, за да прочисти заплувалите цветни петна, а след това се почеса замислено по брадата.
— Нямах време за такива мисли, командире.
— А, разбира се. Усилията с изцеряването сигурно са ви изтощили. Признавам възхищението си към това рядко умение със земя и топлина, с плесен и корени. На бойното поле съм виждал чудеса, извършвани с остър нож, черво и трън, но тази загадъчна магия, която се откри и в такива прости неща, е изумителна.
— В природата има сила — отвърна Илгаст, — и това, което често се забравя, е, че природата е в самите нас толкова, колкото и там вън, сред високите треви или по морския бряг. Изцеряването е в това да привлечеш през разделителната линия. Това и нищо повече.
— Казват, че такава сила расте.
Илгаст се намръщи, не защото можеше да отрече тази представа, а защото го безпокоеше.
— Винаги съм вярвал, командире, че ние, които сме примигнали, за да разчистим мъглата от очите си и така да видим вярно потока на живота, сме само привилегировани, било от капризното хрумване, било от дара на зрението. Съзираме сила, която е непроменима, но която не осъзнава себе си. Която не притежава ум, ако предпочитате. Нито е жива, нито е мъртва. По-скоро е като вятъра. — Замълча, докато тези мисли се утаят, а после въздъхна и поклати глава. — Но вече все по-силно започвам да усещам… нещо. Внимание. Цел. Сякаш, докато се взима от силата, тя помръдва рамо и поглежда към взимащия.
— Това е… странно, милорд.
— Сякаш докато гледа в реката — продължи Илгаст, още понамръщен, — човек открива, че тя също го гледа. Или камък, който ти отвръща със строго внимание. Поглед, уловил окото на пръст или пясък. — Отново потърка енергично лицето си. — Това стъписва човек, казвам ви, все едно, че в миг светът се оказва несътворен и всичките му удобства се оказват фалшиви, и самотата, която сме мислили за нещо лично, всъщност се е разигравала пред мълчалива публика; а умовете, мислили за всичко, което сме правили, те изобщо не мислят като нас.