Ковачница на мрак

— Какво божество иска това от тях?

— Никое. — Фарор Хенд сви рамене. — Не съм аз тази, която трябва да питаш. Те са странни за мен, но за бойните им умения нямам съмнение.

— Изглежда, способността да се биеш е важна в този свят, Фарор Хенд.

— Така е било и винаги ще е така, Т’рисс. Ние сме прикрити диваци и нека никакъв разкош и леност да не те заблуждават. Във всеки момент можем да оголим зъби.

Т’рисс седна срещу нея и каза замислено:

— Тогава нима цивилизацията не е нищо повече от илюзия?

— Контрол на тълпата.

— Моля?

— Това е цивилизацията, и нищо повече, Т’рисс. Средство, чрез което постигаме размножаването на своя вид. Става все по-сложно, колкото повече сме. Законите ни държат обуздани и наказанието носи необходимото послание, когато тези закони се нарушават. Цивилизациите са в упадък, когато някои от членовете им избягват правосъдието и го правят безнаказано.

— Това мисли на войник ли са, Фарор Хенд?

— Майка ми и баща ми живяха като учени. Отклонение в рода Дурав. И двамата бяха убити при едно нападение на джелеки, в дома си, след което той беше опожарен. Съдбата на по-малката ми сестра, уви, беше още по-лоша.

— И в отговор на тази жестокост ти взе меча.

— Избягах, честно казано. Каква полза от знанието, когато дивото оголва зъби? Тъй. Бия се, за да защитя цивилизацията, но добре знам ефимерната същност на това, което защитавам. Срещу невежеството няма фронтова линия. Срещу злобата никоя граница не може да удържи. Вирее толкова лесно зад гърба ти, колкото и навсякъде.

— А удоволствията на живота? Неговите радости, чудеса?

Фарор Хенд сви рамене.

— Също толкова ефимерни. Но за мига ги пиеш дълбоко. А, чаят е готов.