Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Евсевий не е бил в библиотеката онзи ден — отбелязва Порфирий. — Не е успял да стигне.
— Но Астерий е успял.
Още докато го казвам, разбирам, че това не може да е вярно. Астерий не е разбил черепа на Александър, защото няма ръце.
— Симеон каза, че видял… — Оставям изречението недовършено. Не ми трябва закачулената фигура на Симеон, за да обясня това. Отговорът е очевиден.
Блъскане по вратата разкъсва тишината в градината; на улицата крещят нетърпеливи гласове. Мисля, че разпознавам гласа на сержанта от пристанището. Вече е минало много време от края на дежурството му. Порфирий скача паникьосано на крака.
— Остани — казвам му аз. — Пусни ги да влязат.
— А Симах? Какво да им кажа за него?
— Кажи им, че е самоубийство. — Бързо пресичам двора към страничната врата. — Така или иначе, това е единственото, което искат да чуят.
31.
Белград, Сърбия — днес
Хотелът се намираше на последния етаж на жилищен блок в стария град, на юг от главния булевард „Княз Михаил“. Улиците бяха преплетени и характерни, явно сградата им е била наложена от Титовите архитекти — квадратна и от бетон. Найлонови платнища покриваха входното фоайе, макар лющещата се боя да не предоставяше доказателства, че бояджии са докосвали стените.
Тракащ асансьор ги качи до кафяв коридор на шестия етаж. Рецепцията беше настанена в малка стенна ниша по средата. Зад стоманената решетка седеше мустакат мъж и гледаше телевизия. Той им подаде ключ и посочи надолу по коридора.
— Последната стая.
Най-доброто, което можеше да се каже за нея, беше, че предлага гледка — през реката и дъжда, където небостъргачите на Нови Белград се издигаха като колони от шарени светлини. Те сякаш идваха от някакъв друг свят.
Майкъл заключи вратата и постави стол под бравата, но той едва ли щеше да попречи на топката да се завърти. Аби се хвърли на леглото. Насред симфония от кафяво и сиво, покривката на леглото беше от златиста вискоза. Тя зарови глава във възглавницата.
Майкъл се отпусна на крайчеца на леглото и я погали по рамото.
— Съжалявам — измърмори той.
— Какво ще правим?
— Какво можем да направим?
— Нямам доверие на Джакомо.
— Аз също му нямам доверие. Обаче той е най-доброто, с което разполагаме. — Изтърколи се по гръб и запали цигара. — В света, в който сме попаднали, трябва да се оправяме с хора като него. Вече не си в Хага.
— Да не мислиш, че не знам? — Тя се опря на лакът, за да може той да види гнева й. — Имала съм работа с най-ужасните убийци на този свят — мъже, пред които Джакомо и дори Драгович изглеждат като невинни дечица.
— Знам…
— Не, не знаеш. — Целият гняв и ужас от последните дни заизвира като порой от нея. — Знаеш ли защо това беше възможно? Защо едно нищо като мен можеше да застане лице в лице с тези чудовища — без оръжия или охрана — и да си тръгне живо?
— Защото си имала кураж.
— Защото имаме институции и закони, за да се оправяме с подобни хора. Сега не сме по-добри от тях.
Майкъл махна с ръка към прозореца.
— Виж къде сме — това място също беше една от черните точки на земята. Нима смяташ, че правила, институции и закони имаха някакво значение тук, когато Милошевич водеше война срещу всички?
— Милошевич свърши в затворническа килия в Хага.
— След като изби 140 000 човека. И след като НАТО най-сетне събра смелост и го бомбардира, за да отиде по дяволите. Това добре ли е?
— Ако не е, тогава не сме нищо повече от диваци и варвари.
Майкъл протегна ръка, за да я докосне по рамото, но Аби рязко се дръпна. Чувстваше, че сълзите й напират, но не искаше да му достави това удоволствие.
Той се завъртя и стана от леглото. Застанал прав, се вторачи в него, сякаш търсеше някого.
— И така, какво ще правим? — попита тя отново. Гласът й прозвуча глухо.
— Познанието е у теб — промърмори Майкъл. — Единствената следа, с която разполагаме, е стихотворението. Драгович мисли същото — иначе не би откраднал копието от Музея на форума.
Аби се замисли върху думите му. Този проблем беше като лейкопласт върху отворените й рани.
— Стихът върху надгробната плоча в Рим е само от две изречения. Онзи, който Грубер разчете от ръкописа, е от четири.