Проклятието на краля

— Красиво е — казвам, с безгрижен и небрежен глас.

Тя вдига ръкоделието, сякаш за да ми покаже детайлите на бродерията с черен конец на бял фон, за да не може никой да види устните ѝ, когато прошепва:

— Арестуваха ли сина ви?

— Да, Монтагю.

— Какво е обвинението?

Стискам зъби и успявам да се усмихна фалшиво, сякаш си говорим за времето.

— Държавна измяна.

Сините ѝ очи се разширяват, но лицето ѝ не се променя. Всеки, който ни гледа, би си помислил, че тя проявява лек интерес към новината ми.

— Какво означава това?

— Мисля, че кардиналът предприема ход срещу херцога: Улзи срещу Бъкингам.

— Ще говоря с краля — казва тя. — Той сигурно знае, че арестът е неоснователен — поколебава се, когато вижда лицето ми. — Неоснователен е — казва пак, вече не толкова уверено. — Нали?

— Казват, че говорили за проклятие над рода на Тюдорите — казвам, а гласът ми едва се чува. — Казват, че някоя от вашите придворни дами споменала за проклятие.

Тя си поема леко дъх.

— Нали не сте вие?

— Не. Никога.

— Обвиняват сина ви, че е повтарял думите за проклятието?

— И братовчед ми — признавам. — Но, ваша светлост, и синовете ми, и братовчед ми Джордж Невил никога не са изричали или слушали дори една дума против краля. Бъкингамският херцог може и да е невъздържан, но не е изменник. Ако един изтъкнат благородник от това кралство може да бъде обвинен по прищявката на един съветник, на човек, който не е нещо повече от един от слугите на краля, човек без потекло и възпитание, тогава никой от нас няма да бъде в безопасност. Около трона винаги има съперничество. Но една загуба на благоволение не може да доведе до смърт. Моят братовчед Едуард Стафорд е нетактичен; трябва ли да умре заради това?

Тя кимва.

— Разбира се. Ще говоря с краля.

Преди десет години тя щеше да отиде веднага в покоите му и да го отведе настрана; едно докосване по ръката, една бърза усмивка, и той щеше да направи всичко, което му е казала. Преди пет години, тя щеше да отиде в покоите му, да му даде съвет, и той щеше да се повлияе от мнението ѝ. Дори преди две години тя щеше да го почака да дойде в покоите ѝ преди вечеря, а после да му каже как е правилно да постъпи, и той щеше да се вслуша. Но сега тя знае, че кралят може да говори с кардинала, може да играе хазарт с фаворитите си, може да се разхожда в градините с хубаво момиче, облегнато на ръката му, да шепне в ухото ѝ, да ѝ казва, че никога, никога не е желал една жена по-силно, че гласът ѝ е като музика, че усмивката ѝ е като слънчева светлина, и че малко го интересува мнението на съпругата му.

— Ще изчакам до вечеря — решава тя.