Проклятието на краля

По-големите ми момчета живеят тихо и кротко със съпругите си в обширните си къщи. Артур със съпругата си Джейн е наблизо, в Броудхърст; Монтагю е само на четири мили оттук в Бокмър, и си гостуваме кажи-речи всеки месец. Сина си Джефри задържам у дома за тези последни скъпоценни години, докато е още момче. Откривам, че ми става все по-скъп, докато го виждам как укрепва, как става все по-красив и възмъжава. Когато седим заедно вечер, никога не понижаваме гласове; дори когато сме сами и слугите са излезли, никога не казваме нищо за краля, за двора, за принцесата, на която не ми е позволено да служа. Ако някой подслушва до комина, под стрехите, на вратата, не би чул нищо освен обичайните разговори на едно семейство. Никога дори не сме сключвали това споразумение за мълчание. Това е като заклинание от вълшебна приказка: онемели сме като по магия. Над нас е паднала тишина; толкова сме тихи, че никой не би си направил труда да слуша.

Реджиналд е в безопасност в Падуа. Не само се е спасил от злата воля на краля, но и се ползва с висше благоволение заради помощта, която е оказал на краля и Томас Мор, докато пишат защита на истинската вяра срещу лютеранската ерес. Синът ми им помага да проучат научните документи, съхранявани в библиотеката в Падуа. Съветвам Реджиналд да стои далече от Лондон, без значение колко голямо съгласие постигат той, кралят и Томас Мор по библейските текстове. Може да учи също толкова добре в Падуа, колкото и в Лондон, а на краля му е приятно да има английски учен, който работи в чужбина. Реджиналд може и да иска да се прибере у дома, но не смятам да го излагам на риск, докато над репутацията на семейството ни е надвиснала сянка. Реджиналд ме уверява, че не се интересува от нищо друго освен от науките си; и все пак херцогът също не се интересуваше от нищо освен от състоянието и земите си, а сега съпругата му е вдовица, а синът му — лишен от наследство.

Урсула ми пише от нов, скромен дом в Стафордшър. Когато уреждах брака ѝ, предрекох, че ще бъде най-състоятелната херцогиня в Англия. Никога не съм помисляла, че изтъкнатото семейство на Стафорд може да бъде почти разорено. Титлата им е отнета, богатството и земите им — тихомълком погълнати от кралската хазна по благоразумен съвет на кардинала. Добрият ѝ брак, чудесните ѝ перспективи, бяха посечени на Тауър Хил заедно с главата на нейния свекър. Съпругът ѝ не става херцог на Бъкингам, а тя никога няма да бъде херцогиня. Той е просто лорд Стафорд, само с половин дузина имения на свое име и годишен доход само от сто лири. Тя е лейди Стафорд и е принудена да обръща предниците на роклите си. Името му е опозорено, а цялото му състояние е конфискувано в полза на краля. Тя трябва да управлява едно малко наследство и да се опита да изкарва печалба от сухи земи, когато си мислеше, че никога няма да види отново палешник, и изгуби малкото си момче, така че няма и син, който да наследи малкото, което е останало.