Проклятието на краля

Той се усмихва.

— Бих се поколебал, преди да прекъсна мисленето на Реджиналд, но с мен можете да бъдете спокойна. Бях се отдал на блянове. Но все пак той не бива да укорява майка си. За едно дете послушанието е свещен дълг — усмихва се, сякаш развеселен от собствените си думи. — Все повтарям това на децата си. Вярно е, разбира се, но дъщеря ми ме обвинява в пристрастно отношение.

— Имате ли някакви новини за другите ми синове, Монтагю и Артур? — питам тихо. — Не виждам Артур тук тази вечер.

И тогава се случва най-лошото. Той не ме поглежда презрително, задето съм отгледала предатели, не ме поглежда с гняв, задето се опитвам да измоля застъпничеството му за тях. Поглежда ме с огромно съчувствие, както бихте гледали опечалена жена. Съчувственият поглед на сивите му очи ми подсказва, че той ме възприема като жена, която е изгубила синовете си, чиито деца са вече мъртви.

— Със съжаление научих, че лорд Монтагю е арестуван — казва той тихо.

— А Артур? Не говорите за Артур.

— Прогонен от двора.

— Къде е той?

Той поклаща глава.

— Не зная къде е отишъл. Щях да ви кажа, ако знаех, ваша светлост.

— Сър Томас, моят син Монтагю не е виновен в нищо. Можете ли да се застъпите за него? Можете ли да кажете на кардинала, че той не е направил нищо лошо?

— Не, не мога.

— Сър Томас, кралят не бива да бъде убеждаван, че може да се разпорежда със закона, както желае. Вашият господар е голям мислител, мъдър човек, сигурно знае, че е редно кралете да съблюдават закона, също като целия свой народ.

Той кима, сякаш се съгласява с мен.

— Всички крале би трябвало да се подчиняват на закона; но този крал започва да осъзнава властта си. Научава, че може да създава закона. А не можете да наредите на един зрял мъж да проявява детинско покорство. Веднъж възмъжал, може ли той отново да бъде дете? Кой ще заповядва на един крал, когато той вече не е принц? Кой ще командва един лъв, когато е научил, че вече не е малко лъвче?