Господин Неустоим

- Няма за какво да говоря. Трябва да се връщам на работа.

Хейли грабна чашата на майка си, както и надробената курабия и отиде в снекбара.

Мег се отправи към сградата на клуба, за да вземе количката с напитки. Беше я оставила до чешмичката и тъкмо бе стигнала, когато иззад ъгъла се зададе много позната и много нежелана фигура. Дизайнерската й лятна рокля и обувките „ Лубутен" говореха, че не е дошла да играе голф. Вместо това решително се отправи към Мег, а острите й токчета чаткаха по асфалта, поне докато не стигна до тревата.

Мег потисна порива да се прекръсти, но не можа да потисне стона си, докато Франческа спираше пред нея.

- Моля ви, не казвайте това, което смятам, че се каните да кажете.

- Е, аз също не съм на върха на щастието, че се налага да го направя. - Едно бързо движение с ръка вдигна марковите й слънчеви очила на главата, разкривайки искрящите й зелени очи, чиито клепачи бяха докоснати с нежен бронзов грим, а нежна черна спирала обгръщаше бездруго гъстите й мигли. Потта отдавна бе отмила малкото грим, който Мег си беше сложила сутринта, и докато Франческа ухаеше на френски парфюм, Мег миришеше на разляна бира.

Тя сведе очи към дребничката майка на Тед.

- Може ли поне да ми дадете пистолет, за да се гръмна?

- Не ставай глупава - отвърна Франческа. - Ако имах пистолет, вече да съм те застреляла собственоръчно. - Тя замахна, за да пропъди мухата, имала дързостта да из бръмчи прекадено близо до изящното й лице. - Къщата ни за гости не е свързана с основната постройка. Никой няма да те притеснява.

- Трябва ли да ви наричам „мамо"?

- Господи, не. - Нещо се появи в ъгълчето на устата й. Тримаса? Усмивка? Невъзможно бе да се каже. - Наричай ме Франческа, като всички останали.

- Супер. - Мег пъхна пръсти в джоба си. - Само от любопитство, в този град има ли изобщо някой, който е в състояние да не се бърка в чуждите работи?

- Не. Ето защо от самото начало настоях с Дали да имаме жилище в Манхатън. Знаеш ли, че Тед беше на девет години, когато за първи път дойде в Уайнет? Можеш ли да си представиш колко от местните странности щеше да прихване, ако беше живял тук от раждането си? - Тя подсмръкна. - Дори не ми се мисли.

- Благодарна съм ви за поканата, както и за тези на Шелби и Бърди Китъл, но бихте ли съобщили на останалите от змийското гнездо, че смятам да се върна в църквата.

- Тед за нищо на света няма да го допусне.

- Тед няма думата - сопна се Мег.

Франческа издаде звук на задоволство.

- Доказателство, че съвсем не познаваш сина ми така добре, както си мислиш. Къщата за гости е отключена, а хладилникът е зареден. Дори не си и помисляй да ми се противопоставиш.

И тя си тръгна. През тревата. По пътечката за количката.

Чат... чат... Чат... чат... Чат... чат...

Докато излизаше от служебния паркинг тази вечер и поемаше по алеята, извеждаща на магистралата, Мег отново прекарваше през ума си ужасния си ден. Нямаше никакво намерение да се пренесе в къщата за гости на Франческа Бодин, нито у Шелби Травълър, нито пък в хотел „Уайнет Кънтри Ин". Нямаше обаче да остане и у Тед. Колкото и ядосана да беше на жените от този град, които се бъркаха навсякъде, не можеше да тръгне против тях. Независимо колко ужасни бяха, независимо от това, че се бъркаха в чуждия живот и съдеха другите, те просто постъпваха така, както според тях бе правилно. За разлика от толкова много американци жителите на Уайнет не знаеха дори значението на думите „гражданска апатия". Освен това реалността беше на тяхна страна. Мег не можеше да живее с Тед, не и докато двамата Скипджак бяха наоколо.