Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Четирима толкова различни мъже… и все пак всички те бяха негови превъплъщения. Надяваше се, че бе узнал от тях нещо скъпоценно, нещо, на което Конфедерацията нямаше нито възможност, нито дори намерение да го научи.
Беше негов ред да се намеси.
Ударната група Делта се състоеше от четири „бойни станции“, всяка придружена и охранявана от страховита ескадра. Самата станция с форма на гира представляваше нервният център на невероятната огнева мощ, а около нея кръжаха стотици модули, които при нужда веднага се превръщаха в самостоятелни единици. В повечето автомати никога не влизаше човешки екипаж. Командирите само избираха тактиката, даваха целите на компютрите и оставяха всичко друго на машините. Нито един от модулите не беше предназначен за отбранителни действия. Някои от оръжията можеха да заличават градове, други — да разпръснат на молекули цели планински вериги, трети пък бяха в състояние да поразят всичко живо в зададен им радиус, без да пострада нищо друго. Имаше модули, които направо палеха атмосферите на планетите или буквално цепеха на две набелязаните небесни тела.
Една станция и ескадрата й стигаха в някоя звездна система да не остане нищо освен надробен космически боклук, кръжащ около светилото. При нужда лишаваха от устойчивост и самата звезда, за да избухне в свръхнова. Тези станции наброяваха всичко на всичко шест в цялата Конфедерация, а ето че четири от тях се бяха събрали близо до Диаманта.
На теория ударната група бе непобедима, а способността й да разрушава — почти безгранична. Само един дребен проблем досаждаше на командирите й — могъществото, оръжията, програмите и тактиката не бяха изпитани срещу реален противник. От много векове основното занимание на военните в Конфедерацията беше да се държат под око един друг.
Крайцер от авангарда изстреля четири разузнавателни модула към обитаемите светове на Диаманта, макар да се намираше на цяла светлинна година от орбитата на най-външната планета. Роботите ту се гмуркаха в подпространството, ту изскачаха от него, като доближаваха звездната система в наглед случайни криволици на траекториите си. Не им се налагаше да се грижат за безопасността на екипажи, затова достигнаха целите си за по-малко от час.
Сурови мъже и жени, създадени и отгледани като майстори на военното изкуство, седяха в оперативния център на ударната група и следяха пътя на модулите на големи триизмерни екрани. По помощни монитори неспирно се плъзгаха колони от данни, макар и те да изоставаха безнадеждно от огромната лавина информация, вливаща се в главния компютър.
Четирите робота доближиха едновременно планетите. Въоръжението им се състоеше само от силови полета и устройства, смущаващи следящите системи на противника. Модулите трябваше да опипат отбраната и да съберат сведения.
— Измерваме повишаване на енергийните потоци между планетите — съобщи един техник. — Освен това модулите докладват, че са сканирани на необичайна честота. Източниците на излъчването се намират на самите планети.
— Да се сближат до вероятното минимално безопасно разстояние — заповяда адмиралът. — Всички наблюдателни устройства да се включат на запис. Започнете маневри за избягване на сканирането.
Нарежданията бяха изпълнени незабавно и точно. Адмиралът явно искаше да провери колко лесно могат да бъдат проследени неговите машинки, щом веднъж бъдат открити.
Твърде лесно, както се оказа! Чудатите сканиращи лъчи не изпускаха нито за миг модулите въпреки всички промени в посоката и скоростта на сближаване. Не помогнаха нито маскиращите полета, нито смущаващите сигнали.
Роботите се спуснаха на хиляда и двеста километра над повърхността на планетите, почти до височината, на която обикаляха орбиталните станции на Владетелите.
И престанаха да предават — също едновременно. Стреснатите техници опитаха всевъзможни тестове на системите, но напразно. Нямаше съмнение, че нещо бе стреляло и унищожило всички модули.
Анализираха последните няколко секунди от записите. Не забелязаха нищо особено и си помогнаха с компютърни симулации. Поразяващото оръжие се оказа електрически разряд — права, макар и назъбена енергийна линия, която напомняше естествена мълния. Импулсите траеха по няколко милисекунди, но съсредоточаваха в една точка такава мощност, че бяха разпръснали на атоми яката броня на модулите.