Медуза: Мръвка за тигъра

Откакто мина през тесния въздушен шлюз, почувства се странно отчужден и напълно равнодушен към ставащото. Започнала бе последната част от играта и тя неизбежно щеше да стигне до някакъв край. Знаеше, че дори една-единствена погрешна стъпка може да причини не само неговата смърт, но и гибелта на всичко и всички. Малко се притесняваше от неуспеха на Медуза, както и от случайните победи на Лилит и Харон. Вярно, за пръв път изпълняваше толкова непосилна задача, но вече не смееше да си позволи предишната самоувереност. Едва ли досега някой човек бе се нагърбвал с такава страхотна отговорност.

Знаеше и какво го тревожи в собствените му умозаключения. Решението на загадката, което предложи на началниците си, пасваше прекалено добре на известните факти. В живота обаче няма съвършено прави линии и чак толкова удобни пътища.

Реши да се наспи и когато след девет часа стана, в ума му вече се зараждаше смътна идея какво не е наред. Животните и растенията… Познати форми, които обаче не са били създадени за среда на хората. Значи отразяваха мисленето на алтаварите, а те пък са се опирали на своя исторически опит. Представата му за тази раса кой знае защо никак не се връзваше със световете, които бяха сътворили…

„Ако са създавали дом за следващото си поколение, защо, дяволите ги взели, търпят милиони хора на всяка от планетите?“

И други въпроси без очевидни отговори го тормозеха. Доскоро смяташе Конфедерацията за опора под краката си, вярваше в нея. Нали самият той бе заловил някои от престъпниците, пратени в Диаманта? Не че сега беше възхитен от Владетелите и създадените от тях и лакеите им общества! Само че вече не откриваше никаква принципна разлика между тези светове и Конфедерацията. Сравняваше се със закоравял неверник насред величествена катедрала, оценяващ майсторството на строителите, но в същото време съмняващ се дали всичко това си е струвало усилията…

И почти напълно се отъждествяваше с Марек Крийгън, който навярно също се бе измъчвал от съмнения дълги години, преди накрая да дойде в Диаманта. Неговата роля на свещеник сигурно е била нещо много повече от удобна маскировка. По-скоро тихичко и посвоему се е присмивал на нелепите и напразни напъни на Човека да изгради институции, които наистина да му служат. Колко хилядолетия продължаваха тези жалки опити? И колко пъти хората се насилваха да вярват, че са постигнали целта си?

Загубиш ли вярата си, все едно се прощаваш и с всяка надежда. Той стовари юмрук по пулта с такава сила, че ръката го заболя. Тарин Бул отстъпи пред отчаянието, но умря с искрица надежда в душата си. Куин Жанг заложи всичко на наглед фантастично нищожен шанс и спечели. Парк Лакош не се изкуши от лекия и щастлив животец, защото знаеше, че други зависят от избора му. А с Кал Тремон злоупотребяваше всеки, на когото мускулестият мъжага се натъкнеше, но и той не се предаде.