Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

„Тя е, тя е!“, мислеше си Козимо, все по-разпален от надежда, и искаше да извика нейното име, ала от устните му не излизаше нищо освен продължителна и тъжна свирня като на дъждосвирец.

Получаваше се така, че цялото това криволичене, залъгване на конниците и разиграване описваше някаква линия, която, независимо от неправилния зигзагообразен ход, не изключваше евентуално намерение. Разбра, че да я следва, е загубена работа. Рече си: „Ще тръгна към мястото, където ще отиде, ако е тя. Дори съм сигурен, че е дошла тук, за да посети това място“. Като заподскача по своя път, той се отправи към стария изоставен парк на семейство Ондарива.

Сред гъстата сянка, сред въздуха, изпълнен с аромати, в парка, където листак и дървеса имаха друг цвят и друга същност, Козимо почувства такъв наплив на спомени от детството, че си каза: „Амазонката може да не е тя, но всичко е като че тя е тук“.

Чу шум. Копитата на белия кон чаткаха по чакъла. Амазонката минаваше през градината, ала без да препуска, сякаш искаше да разгледа подробно и да разпознае всяко нещо. А от ония завеяни конници — ни вест, ни кост. Навярно бяха загубили напълно следите й.

Видя я. Обикаляше басейна, малката беседка, амфорите. Гледаше вече израсналите огромни дървета с висящи въздушни корени, магнолиите, образували цяла гора. Но не забелязваше него, Козимо, който се опитваше да привлече вниманието й с тръбенето на папуняка и трелите на бъбрицата, които се смесваха с честото птиче чирикане в градината. Тя слезе от седлото и тръгна, като водеше коня за юздата. Стигна до вилата, пусна коня, влезе в преддверието. Взе да вика:

— Ортензия! Гаетано! Таркуинио! Тук трябва да се белоса! Да се боядисат капаците на прозорците! Да се закачат гоблените! А тук искам маса, там етажерка, между тях спинета[81]! И на всички картини да се сменят местата!

Чак сега Козимо забеляза, че къщата, която му изглеждаше заключена и необитаема, както от дълго време насам, в действителност бе отворена и пълна с хора. Слугите почистваха, стъкмяваха, проветряваха, поставяха на място мебелите, изтупваха килими. Значи, наистина това беше Виола, която се бе върнала след толкова години, пак се установяваше в Омброза и отново ставаше собственица на вилата! Ала радостното туптене на сърцето в гърдите на Козимо не се отличаваше кой знае колко от тревожно сърцебиене, защото това, че се беше завърнала, че я виждаше все така непредсказуема и горда, можеше да означава да я загуби завинаги, да загуби дори и спомена за нея, дори и онзи тайнствен аромат на листа и процеждащи се през зеленината светлинни багри. Можеше да означава, че той ще трябва да я отбягва, а следователно да отбягва и ранния спомен за нея като момиче.

С разтуптяно сърце Козимо наблюдаваше как се движи сред прислугата, нарежда да местят дивани, клавесини, шкафове и после бързо отива в градината, качва се на коня, сподиряна от групата слуги, които чакаха други заповеди. Тя се обърна към градинарите, сякаш казваше как да оправят тревясалите алеи и да възстановят чакъла по пътеките, отнесен от дъждовете, къде да сложат плетените столове, люлката…

Посочи с широк замах клона, на който бе закачена люлката преди и където отново трябваше да се постави. Обясни колко дълги да са въжетата, докъде да стига отклонението при люлеене и показвайки всичко това с жест и поглед, обгърна магнолията, върху която някога й се беше появил Козимо. И ето че го видя пак там.

Изненада се. Много. Вярно, че веднага се овладя и отново възприе обичайното си гордо държание. Но в първия миг бе силно удивена, очите й се засмяха, също и устните, показа се зъб, както навремето, когато беше момиченце.

— Ти? — каза тя и после потърси тона, с който се говори за обикновени неща, ала не съумя да скрие, че е приятно изненадана.

— Ах, значи си останал тук оттогава, без да слезеш?

Козимо успя да овладее гласа си, който искаше да изчирика като врабче:

— Да, аз съм, Виола. Спомняш ли си?

— Ама никога, никога ли не си стъпвал на земята?

— Никога.

А тя, сякаш бе проявила по-голяма слабост, отколкото трябва:

— А, видя ли, че успя? Значи, не е било толкова трудно.

— Очаквах твоето завръщане…

— Прекрасно. Ей, вие, накъде мъкнете тази завеса? Оставете всичко тук, сама да видя! — Отново го погледна. Този ден Козимо беше облечен за лов: в дрехи с настръхнала козина, с котешката шапка на глава, с пушка. — Приличаш ми на Робинзон.

— Чела ли си го? — попита той веднага, за да покаже, че е осведомен.

вернуться

Спинет — музикален инструмент, подобен на клавесин. — Б. пр.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?