Докосването на нощта

Устните на Ариел се раздвижиха предизвикателно под неговите и Лусиен с изненада откри, че тялото му вече започва да се напряга от подновено желание да прави любов с нея. За щастие все още имаше достатъчно присъствие на ума, за да се досети, че той можеше да е способен на още един рунд от любовната игра, но за Ариел беше първи път. Тялото й имаше нужда от малко време, за да се възстанови.

С неохота се откъсна от целувката й и се взря в лицето й. Ариел го погледна и му се усмихна нежно, а очите й придобиха замечтан блясък. През целия си живот Лусиен бе слушал за магията на брачното заклинание, но винаги бе смятал описанията на ефекта й за преувеличени. В края на краищата, хората, които се подлагаха на нея преди всичко бяха влюбени, така че истинската магия идваше от тях самите.

Но сега, докато обрисуваше красивата й усмивка с върховете на пръстите си, разбра, че е грешил. Чувствата, които изпитваше към нея — нежност, желание да я защитава и силно чувство за собственост — бяха толкова първични, че вероятно се дължаха на любовта, а тя можеше да се припише само на действието на магията. Единственото друго възможно обяснение бе, че е бил влюбен в нея преди това, но това беше невъзможно. През изминалите няколко дни в него се бе зародило чувството на възхищение от нея, а обвързващата магия го бе накарала да желае да я защитава. Дори я беше пожелавал, но но бяха прекарали заедно достатъчно дълго време, за да се влюби в нея.

Беше потънал в мислите си, когато Ариел прекара ръка по линията на челюстта му и промърмори:

— Целуни ме, Лусиен.

— Когато му дойде времето — каза той с усмивка, като се изправи на крака, след което се наведе и я взе на ръце.

— Какво правиш? — прошепна тя, като го прегърна през шията.

— Дарявам те с нежни, любовни грижи.

— Но, Лусиен...

Той заглуши възражението й с една бърза целувка.

— Довери ми се, Ариел. Ще ти хареса.

Изнесе я извън пентаграмата и тръгна заедно с нея надолу по коридора. Ариел се чувстваше прекалено размекната, за да спори с него. Подминаха спалнята й влязоха в една стая в другия край на коридора. Ариел удивено огледа стаята. Очевидно се намираха в господарската спалня. Беше поне три, а може би четири пъти по-голяма от стаята, която използваше самата тя. Докато останалата част от къщата беше обзаведена скромно, тази стая беше подредена с упадъчна пищност.

Над цялата стая доминираше най-голямото легло с балдахин, което някога бе виждала. То се издигаше толкова високо над пода, че към него водеха четири стъпала. Покрай едната стена бяха наредени четири древни брони. Ъгълът беше зает от тапицирано с тъмносиньо кадифе канапе, достатъчно да седнат двама души, а до него бе поставен също той голям люлеещ се стол. Подът беше покрит с персийски килими, а стените, облицовани с махагон, бяха покрити с гоблени, чиито сцени, изобразяващи голи любовници, бяха толкова еротични, че накараха Ариел да се изчерви.

Тя все още се опитваше да я огледа стаята, когато Лусиен я пренесе през една врата в другия край. Ариел ахна, невярваща на очите си. Намираха се в огромна мраморна баня, подобна на древногръцките бани, оборудвана с гигантска вкопана в пода вана. Но най-много я шокира това, че по мраморните стени бяха издълбани същите еротични сцени, които бе видял по гоблените в спалнята.