Докосването на нощта

Като пое дълбоко дъх, тя бързо нави ръкавите още нагоре и закопча ризата. Когато приключи, каза на Лусиен:

— Сега можеш да се обърнеш.

Лусиен се обърна към нея и й подаде виното. След това отпи от своята чаша, плъзна поглед по нея и се намръщи.

— Нещо нередно ли има? — нервно попита тя.

— Не. Просто досега никоя жена не е носила дрехите ми.

— Това безпокои ли те?

— Не в смисъла, който ти имаш предвид — мрачно каза той.

В намека му нямаше нищо скрито и Ариел с мъка се сдържа да не погледне към предната част на панталоните му, за да види колко точно е „обезпокоен“.

Червенината отново обагри бузите й, но този път беше от смущение. За да прикрие стеснението си, тя посегна към кутията с бисквитите. Взе си една и подаде кутията на Лусиен. Той я пое, а устните му се извиха в иронична усмивка, която прогони всяко съмнение, че е разбрал притесненията й или по-скоро, че е знае, че тя е разбрала за притеснението му.

— Защо не ми разкажеш нещо за себе си — каза тя, след като Лусиен си взе една курабийка и отхапа от нея.

— Какво би искала да знаеш?

— Не знам — сви рамене тя. — Разкажи ми за семейството си.

— Няма нищо за разказване. Баща ми умря, когато бях на седем години, а баба ми — когато бях на двайсет и една. Изгубих дядо си преди три години.

— А майка ти? Тя жива ли е още?

— Нямам представа. Напусне ме няколко седмици след смъртта на баща ми и оттогава не съм чувал за нея.

— Тя те е изоставила? — недоверчиво прошепна Ариел.

— Толкова ли е трудно за вярване? — повдигна вежди Лусиен. — Не четеш ли вестници? Не гледаш ли телевизия? Простосмъртните майки постоянно изоставят децата си. Всъщност, предполагам, че не съм напълно честен. Майка ми ме помоли да тръгна с нея, но аз отказах. Принадлежа на това място, а не на света на простосмъртните. Майка ми предпочете света на простосмъртните пред мен.

— Значи тя просто си тръгна и това е всичко?

— Това е всичко — спокойно потвърди той и си взе втора курабийка от кутията.

Думите му прозвучаха толкова безразлично, че Ариел почувства горчивината, която се криеше под повърхността. Нищо чудно, че се държеше толкова презрително, когато ставаше дума за простосмъртните. Бягството на майка му сигурно го бе съсипало.

Ако беше някой друг, а не Лусиен, Ариел щеше да предложи съчувствието си. Обаче интуицията й подсказа, че може да не разбере правилно съжалението й. Беше прекарала с него достатъчно време, за да разбере, че би счел съчувствието като пряка нападка срещу гордостта му и това би го разгневило.

Вместо това реши да му предложи разбиране в единственото общо, което имаха.

— Знам колко трудно е да растеш без баща. Баща ми е бил убит във Виетнам, когато аз и брат ми сме били бебета, така че нямам спомени за него. Майка ми ни разказваше чудни истории за него, но те винаги ме натъжаваха. Не исках истории. Исках баща си. Често си представях как би се върнал в къщи. Би ни казал, че не е умрял, че всичко е било грешка и сега ще бъдем истинско семейство. Знаеш ли, дори сега понякога си мечтая за това. Предполагам, че никога не можем напълно да се излекуваме от травмите на детството.