Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Значи, и тя трябва да събере смелост, преди да седне с него на масата — заключи той, като даде знак на О’Джой да го обслужи и заплаши Паола с пръст.
— Хванах ли те — смъмри я той шеговито. — Тайничко си посръбваш, а? Това е най-опасният признак. А едно време, когато застанах с теб пред олтара, и през ум не ми минаваше, че жената, която вземам, е обречена на пиянство и ще се спиртоса.
Преди тя да успее да му отговори, към тях се присъедини един млад човек, когото Дик нарече мистър Уинтърс и покани на чаша. Дик забеляза, че Паола поздрави госта по-различно от друг път, но все пак мъчеше се да се убеди, че тя не го посреща с чувство на облекчение. Никога не я бе виждал тъй любезна е него, въпреки че много пъти го бе срещала. Във всеки случай на обед щяха да бъдат трима.
Уинтърс, завършил селскостопанския институт, беше специален дописник на фермерското списание „Пасифик Руръл Прес“ и се ползваше с покровителството на Дик. Беше дошъл за справки по една статия за рибовъдството в Калифорния и мислено Дик незабавно състави програма за престоя му.
— Получих телеграма от Евън — каза той на Паола. — Ще пристигне едва в други ден, след четири часа.
— И целият ми труд ще отиде на вятъра! — възкликна тя. — Люлякът ще повехне и ще се развали.
Вълна от топла благодарност заля Дик. Да, това беше тя — неговата искрена, пряма Паола. Докъдето и да стигнеха, колкото и печален да бъдеше изходът от всичко това, тя щеше да играе честно, без да хитрува на дребно. Винаги е бивала такава — твърде прозрачна, за да лъже успешно.
Въпреки това той продължи да играе ролята си и я погледна въпросително, но все пак без да проявява особен интерес.
— Но да, в стаята на Греъм — обясни тя. — Наредих да занесат там много люляк и сама го подредих. Нали знаеш, че той много обича люляк.
До края на обеда тя не спомена, че ще дойде мисис Уейд, и Дик окончателно разбра, че тя няма да им гостува, когато Паола между другото го попита:
— Очакваш ли някого?
Той поклати глава отрицателно и запита на свой ред:
— Какво ще правиш следобед?
— Не съм намислила — отвърна тя. — Но смятам, че сега вече не мога да разчитам на теб да излезем заедно, тъй като ще обясняваш на Уинтърс за изкуственото зарибяване.
— Напротив — увери я Дик. — С него ще се занимава мистър Хенли, който познава едва ли не по име всяка пъстърва, дори новоизлюпените. Ето какво ще ти кажа… — Той се спря и се замисли. Лицето му светна — беше му хрумнало нещо. — Днешният следобед предразполага към безделие. Да вземем пушките и да отидем да бием полски плъхове. Наскоро забелязах, че са се развъдили много по хълма над Литл Медоу.
От него не се изплъзна тревожната сянка, която се мярна в нейните очи и мигом изчезна — тя плесна с ръце и пак стана оная Паола, която познаваше.
— Добре, но за мен не вземай пушка — каза тя.
— Ако не ти се идва… — започна той меко.
— О, идва ми се, но не ми се стреля. Ще взема със себе си последната книга на Гайен — тя току-що пристигна — и между другото ще ти почета. Помниш ли последния път, когато бяхме на лов за полски плъхове, четох ти пак от една негова книга — „Златното момиче“.
ГЛАВА XXV
Паола, яхнала Сърна, а Дик — Немирница, излязоха от Голямата къща, като яздеха близо един до друг, доколкото допускаше това злият нрав на Немирница. Тя дори не им позволяваше да разговарят — разменяха само откъслечни думи. Присвила назад малките си ушенца, оголила зъби, тя се мъчеше, въпреки юздите и шпорите на Дик, да захапе ту крака на Паола или пък гладкия хълбок на Сърна. След всеки несполучлив опит бялото на очите й се наливаше с кръв за момент и след това пак придобиваше нормалния си цвят. Тя непрекъснато буйстваше, махаше неспокойно глава, правеше опити да се изправи на задните си крака, но не успяваше, защото юздата бързо дръпваше мундщука надолу, беснееше на място, вървеше косо настрани или искаше да се завърти около себе си.
— Тази година й е последна — каза Дик. — Неукротима е. Две години се мъча с нея без никакъв резултат. Тя знае кой съм и как действам, знае, че съм й господар, че трябва да ми се подчинява, но никога не се примирява с това. Храни вечната надежда, че някой път ще успее да ме изненада и за да не пропусне този момент, постоянно прави нови опити.
— И някой път наистина може да те изненада — каза Паола.