Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Дипейп беше млад и бърз като змия. Въпреки това той дори не успя да се прицели в Кътбърт Алгууд. Чу се тип-ТАНГ! когато той освободи ластика и през задимения въздух в кръчмата се понесе стоманен отблясък като светкавица, а след това Дипейп изпищя. Револверът му падна на пода и нечий крак го изрита веднага под бара (никой не си призна собствеността над този крак, докато тримата Големи ковчези бяха в Хамбри. Стотици се кълняха, че е техен след като си бяха тръгнали). Все още пищейки — болката беше непоносима — Дипейп вдигна кървящата си ръка и се втренчи в нея с агонизиращи, невярващи очи. Всъщност беше извадил късмет. Топчето на Кътбърт беше сплескало върха на средния му пръст и беше откъснало нокътя. Малко по-надолу Дипейп щеше да може да пуска кръгчета дим през собствената си длан.
Междувременно Кътбърт беше презаредил прашката и отново беше опънал ластика.
— Сега — каза той, — ако мога да получа вниманието ти, добри ми господине…
— Не мога да твърдя за неговото — каза иззад него Рейнолдс. — но поне моето си получил, партньоре. Не знам доколко си добър с това нещо или просто си имал късмет, но във всеки случай, вече свърши. Отпусни ластика и го сложи долу. Масата пред теб е точно мястото, където искам да го видя.
— Бил съм обграден! — тъжно отбеляза Кътбърт. — Заслепен още веднъж от моята младост…
— Не знам за младостта ти, братле, но си обграден, точно така — съгласи се Рейнолдс. Той беше застанал отзад и леко отляво на Кътбърт и сега премести пистолета си напред, така че момчето да може да почувства дулото на тила си. Свали предпазителя. В гробната тишина в „Почивка за пътника“, звукът беше много силен.
— Сега остави този ластик долу!
— Мисля, добри ми сър, че трябва да поднеса почитанията си и да откажа.
— Какво?
— Виждате ли, добри ми сър, моята вярна прашка е насочена към главата на вашият симпатичен приятел… — започна Кътбърт и когато Дипейп тревожно се облегна на бара, гласът му се надигна до вик, който никак не звучеше притеснено. — Стой мирен! Мръдни още веднъж и си мъртвец!
Дипейп се поколеба, притиснал кървавата си ръка към облепената със смола риза. За пръв път изглеждаше изплашен. За пръв път, откакто беше с Джонас. Рейнолдс почувства, че ситуацията вече не е под контрол. Как беше възможно, след като заобиколи този приказлив боклук и го беше хванал за гърлото? Това трябваше да приключи.
Като понижи глас до обичайния почти игрив тон, Кътбърт каза:
— Ако ме застреляш, топчето полита и приятелят ти също се гътва.
— Не вярвам — отрече Рейнолдс, но не хареса тонът на собствения си глас. Звучеше като съмнение. — Никой не може да стреля така.
— Защо не оставим приятелчето ти да реши? — Кътбърт повиши глас с добре преценена насмешлива нотка. — Хей-хо, там, мистър Очилатко! Ще оставиш ли другарчето ти да ме застреля?
— Не! — изпищя Дипейп на ръба на паниката. — Не, Клей! Не стреляй!
— Значи сме в шахмат — каза Рейнолдс с изумление. И изумлението му прерасна в ужас, когато почувства острието на един много широк нож да се плъзва по гърлото му.
— Не, не сме — меко отговори Алан. — Пусни пистолета, приятелю, или ще ти прережа гърлото!
4
Джонас беше застанал отвън, до люлеещите се врати. Беше пристигнал по чист късмет за този скеч на Пинч и Джили и наблюдаваше сцената с изумление, тревога и нещо близо до ужас. Първо едното от хлапенцата от Сдружението взима на мушка Дипейп, а когато Рейнолдс го покрива, голямото момче с кръглото лице и селяшки вид му опира нож в гърлото. Нито едно от хлапетата не беше на повече от петнадесет години и дори нямаха пистолети. Най-добре щеше да е да си помисли за присъединяване към пътуващ цирк не само заради проблемите, които щяха да последват случилото се тук, но и ако не успееха да се справят сега… Какво биха могли да свършат в Хамбри, ако бандитите се страхуваха от децата, вместо да бъде обратното?
„Сигурно има време да спреш това преди да се стигне до убийства. Ако искаш. Искаш ли?“
Джонас реши, че желае, че могат да излязат победители, ако си изиграят добре ролите. Реши също така, че хлапетата от Сдружението няма да напуснат Меджис живи, освен ако не са страхотни късметлии.
„Къде ли е онзи другият? Диърборн?“
Добър въпрос. Важен въпрос. Притеснението ще се превърне в чиста паника, ако се остави да го прецакат като Рой и Клей.
Диърборн със сигурност не беше на бара. Джонас се обърна на пети и проучи южната част на Хай Стрийт и в двете посоки. Беше светло почти като ден под Целуващата Луна, само две нощи след пълнолуние. Наоколо нямаше жива душа: нито по улицата, нито от другата страна, където се намираше смесеният магазин на Хамбри. Магазинът имаше веранда, но и там не се забелязваше нищо, освен редица изкривени тотеми, изобразяващи Пазителите на Лъча: Мечката, Костенурката, Рибата, Орела, Лъва, Прилепа и Вълка. Седем от дванадесет, блестящи като мрамор под лунната светлина и без съмнение големи любимци на децата. Но нямаше жив човек. Прекрасно. Великолепно.