Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Денем трябва да си е там.

— Така ще е… Ходи в село… ама ходи нощем, то, се знае. Ходи, момко Пеп, може да не е в ранчото, ама някъде наблизо. Може да ходи при Антон. Антон няма да ходи в пещерата. гуеро е хитрец, знае, че не бива! Той ходи при Антон, а?

— Да следим Антон?

— Да следим Антон ли? Не бива … Може да се разправяме с двамата наведнъж. Па и не ща да убивам Антон … Не ща да пакостя на Антон … А по-лошо ще е, ако и Антон е с него… Не става, момко Пеп — гуерото ни стига … Стига ни да пипнем него. Трябва да го пипнем! Няма да го убием … Тая работа си е тяхна. Няма защо да следим Антон… Само да научим где е оня. Ако не научим, трябва да следим Антон.

— Не може ли да идем при пещерата денем, Манл? Нещо позабравих мястото.

Може, ама на една миля… не по-близо… и ако е заспал. Кога ли спи? Казвай, момко Пеп?

— Ами ако е буден?

— От една миля ще види, че влизаме в дола… ще се метне на коня … ще хукне из прерията … Може три дни да го гоним … може и да не го догоним, момко Пеп.

— Слушай, братко Манл, сетих се. Да идем до края на дола, да се скрием там, докато мръкне, после, като се стъмни, Да пропълзим из тясното. Той ще мине оттам, когато излиза. Тогава какво ще кажеш? Може да гръмнем, като минава!

— Ух, момко Пеп! Не се ли сещаш, че ще загубим половината награда … всичко ще пропадне, като гръмнем на тъмно? Дявол да го вземе, не бива! Ще вземем цялата награда … да се оправим за цял живот… Ще го уловим жив, такъв Ще го уловим, само тъй!

— Бива — съгласи се самбото, — ще го оставим да излезе от дола и кога иде по-далеко, ще влезем в пещерата и ще чакаме да се върне. Какво ще кажеш?

— Умна приказка, момко Пеп… горе-долу така ще направим … само няма да влезем в дола, додето гуерото не се махне. Ще седим наблизо… Видим ли, че излезе, ще тръгнем за пещерата … Така ще го уловим. Слънцето е на залез, време е да тръгваме … Хайде!

— Да вървим!

И двамата се качиха на конете и продължиха към брега на реката. Тук нямаше брод, но какво от това? Без да се бавят нито миг, те навлязоха с конете в реката и минаха отсреща. Кучетата ги последваха. Всички излязоха мокри на отсрещния бряг. Вечерта беше студеничка, но имаха ли значение топлината и студът за такива хора? Нямаха значение; и мокрите дрехи; потеглиха веднага към ръба на Ляно Естакадо, а когато стигнаха там, свиха вдясно и тръгнаха покрай самите скали.

Като вървяха така все покрай ръба около две-три мили, стигнаха до едно разклонение на скалата, което се издаваше към равнината и постепенно се изостряше, колкото повече се спущаше от Ляно Естакадо. То завършваше с купчина или по-точно с няколко купчини усамотени скали и обли големи камъни, струпани едни до други. Нямаше никакви дървета, по тъмните скали, натрупани безредно едни върху други; мястото изглеждаше като залесено. А между канарйте и в проломите им можеше да се скрие голяма дружина от хора и коне.

Този скалист нос беше именно целта, към която се бе насочил мулатът. Този нос образуваше едната стена на дола, гдето се намираше пещерата, а друг подобен хребет го заграждаше откъм южната му страна. Между тях в скалата се вдаваше дълбока падина, отгдето една тясна, мъчно проходима пътека се изкачваше към платото. Беше същият дол, гдето беше избит добитъкът на младия ранчеро дон Хуан. Добитъкът не се виждаше вече, но костите му още се белееха, пръснати из поляната, оглозгани от вълци, мечки и лешояди.